- Твърде много зависи от теб! — отсече решително Танис. — Дай амулет и на мен! Пусни ме в Кулата! Мога да се справя с нея.
— О, да — отвърна развеселено магьосникът, — зная колко добре се справи с нея в миналото. Послушай ме, Полуелфе, и без друго в града ще има достатъчно работа за теб. А и забравяш истинските мотиви на Сот в цялата тази работа. Той иска Китиара мъртва. Иска я за себе си. Това поне зная със сигурност, защото ми го каза лично той. Но за да успее, трябва да я заблуди напълно. Ако постигне целта си и я получи, и ако отмъсти на Палантас, това би му било повече от достатъчно. Рейстлин не го интересува ни най-малко.
Внезапно смразен до дъното на душата си, Танис не успя да отвърне каквото и да било. Наистина, напълно бе забравил за главната цел на Сот. Той потрепери. Китиара бе извършила много зли дела. Стурм бе умрял от върха на копието ѝ, както и още толкова други — загубили живота си по нейна заповед, хиляди изстрадали или страдащи. Но заслужаваше ли тя подобна участ? Вечен живот, изпълнен със студенина и мъчения, обвързана завинаги в нечестиво подобие на брак с това създание на Бездната?
Внезапно пред очите му сякаш се спусна завеса, побрала в себе си безкрайна тъмнина. Усети замайване, слабост, почувства, че стои на ръба на зейнала пропаст и започва да пада...
Долови, че потъва в нечии меки, черни одежди и едни силни ръце го улавят и понасят.
А после нямаше нищо.
Хладният гладък ръб на чашата се докосна до устните на Танис, брендито с парене се разля през гърлото му. Езикът му изтръпна. Надигна неуверено глава и съзря кръжащия наоколо Чарлз.
- Яздили сте отдалеч, без да се подкрепите, така каза мрачният елф. — Някъде зад Чарлз се олюляваше бледното разтревожено лице на лорд Амотус. Беше облечен в официална бяла роба и приличаше на призрак.
- Да — измърмори Танис, отблъсна чашата и опита да се надигне. Стаята мигновено се разлюля под краката му и в крайна сметка реши, че е по-добре да остане седнал. — Прав си. Може би наистина трябваше да хапна нещо. — Потърси магьосника с поглед. — Къде е Даламар? Лицето на Чарлз стана сериозно:
- Кой ли може да каже, милорд! Отлетя обратно в мрачната си бърлога, поне така мисля. Спомена, че вече няма работа с вас. С ваше позволение, милорд, ще се погрижа готвачът да ви приготви закуска.
Прислужникът се поклони и оттегли. На вратата се побави, само колкото да даде път на влизащия сър Маркам.
- Закусихте ли, сър Маркам? — попита колебливо лорд Амотус, без да е сигурен какво става, но решително развълнуван от факта, че един мрачен елф-черноризец може просто така да се появява и да изчезва в дома му. — Не? Значи ставаме трима. Как предпочитате яйцата?
- Може би точно сега не му е времето да обсъждаме някакви си яйца, милорд — отвърна рицарят, като гледаше Танис с едва загатната усмивка. Веждите на Полуелфа се бяха сключили предупредително, а изтощеният му вид подсказваше,че новините никак не са добри.
Амотус въздъхна и Танис видя, че лордът просто се е опитвал да отдалечи поне с няколко минути неизбежното.
- Тази сутрин пристигнах от Кулата на Върховния свещенослужител... — започна полуелфът.
— А — прекъсна го сър Маркам, докато небрежно се настаняваше в едно кресло и си наливаше чаша бренди. — Получих известие от лорд Гунтар, че тази сутрин очакват сблъсък с врага. Как върви битката?
Маркам беше заможен млад благородник, красавец, добродушен, безгрижен и — както се говореше — не обичаше да си слага на сърцето дребните житейски неприятности. По време на Войната на Копието се бе сражавал под водачеството на Лорана. Поради заслугите му го бяха наградили със званието Рицар на Розата. Ала Танис много добре си спомняше разказите на жена си, според която храбростта на младежа беше нечувана — едва ли не норма на лично поведение — но и твърде непостоянна. ("Винаги имах чувството — казваше замислено тя, — че влиза в битката, просто защото по това време няма нищо друго интересно за правене.")
Припомняйки си оценката ѝ за младия рицар и докато обмисляше думите му, произнесени с бодър, почти лекомислен тон, Танис се намръщи:
- Нямаше битка — изрече рязко. По лицето на лорда се изписа почти комично изражение на надежда и облекчение. При вида му Танис понечи да се разсмее, ала тъй като се опасяваше, че смехът му ще прозвучи по-скоро истерично, успя да се овладее навреме. Той отново се обърна към сър Маркам, който бе повдигнал едната си вежда.