- Нямало е битка? Значи врагът не се е появил...
- О, появи се — поясни с горчивина Танис, — появи се и си отиде. Просто така. — Той махна с ръка във въздуха. — Пуф.
- Пуф? — Амотус беше пребледнял. — Не разбирам.
- Летяща цитадела!
- В името на Бездната! — Сър Маркам подсвирна тихо от учудване. — Летяща цитадела. — Рицарят потъна в размисъл. Ръката му отсъстващо приглади елегантните дрехи за езда, с които бе облечен. — Не са атакували Кулата на Върховния свещенослужител. Решили са да минат направо над планините. Това означава...
- Че ще хвърлят всичко, с което разполагат, над Палантас — довърши Танис.
- Но аз наистина не разбирам! — Лорд Амотус продължаваше да гледа объркано ту единия, ту другия. — Рицарите не са ги спрели?
- Би било невъзможно, милорд — отвърна сър Маркам и сви рамене: — Единственият начин да атакуваш летяща цитадела и да се надяваш на успех е с помощта на ято дракони.
- А според условията на договора по капитулацията, добрите дракони се задължават да не нападат първи, освен ако не са заплашени. При Кулата разполагахме само с едно ято от бронзовите. Иска се много повече от това — сребърни и златни — за да се спре такава цитадела — потвърди уморено Танис.
Рицарят се облегна удобно в креслото и се замисли. После подхвърли:
- Разбира се, в района разполагаме с известен брой сребърни дракони, които ще се надигнат незабавно, щом забележат злите си събратя. Но наистина не са много. Може би ще се появят и други, ако...
- Цитаделата не е най-голямата заплаха — рече Полуелф. Той затвори очи и се опита да накара стаята да престане да се върти. Какво беше това? Навярно просто остаряваше. Твърде стар беше за такива игри.
- Не е ли? — Лорд Амотус изглеждаше така, сякаш е на път да се разплаче от новия удар, ала тъй като беше благородник, положи всички усилия да запази поне привидно спокойствие.
- Без всякакво съмнение заедно с Драконовата повелителка Китиара ще се появи и лорд Сот.
- Неумрял рицар! — промърмори с лека усмивка сър Маркам. Амотус пребледня толкова силно, че Чарлз, който тъкмо влизаше, понесъл подноса със закуската, забързано го остави и отиде при господаря си.
- Благодаря, Чарлз — произнесе със скован, неестествен глас лордът. — Може би мъничко бренди.
- Повечко бренди, според мен, би било по-уместно — заяви развеселено рицарят и пресуши чашата си на един дъх. — Какво пък, нищо не пречи да пийнем добре, особено при тези обстоятелства. Не виждам голяма полза в трезвите мисли. Не и срещу неумрял рицар и демоничните му легиони... — довърши с внезапно заглъхнал глас.
- Най-добре господата да хапнат поне малко — намеси се твърдо Чарлз, след като се беше погрижил за Амотус. Глътката бренди отново бе върнала цвета по лицето на господаря му. Мирисът на храна най-сетне накара Танис да осъзнае, че от известно време изпитва глад, така че не възрази, когато прислужникът се засуети авторитетно и се разпореди да бъде внесена неголяма маса, на която сервираха яденето.
- К-какво ще правим сега? — заекна лорд Амотус, като разстели с автоматичен жест салфетката върху коленете си. — И преди съм чувал за този неумрял рицар. Моят пра-пра-прадядо е бил един от благородниците, свидетелствали на процеса срещу Сот. А и тъкмо този Сот е участвал в отвличането на Лорана, нали, Танис?
Лицето на Полуелфа потъмня. Той не отговори. Амотус вдигна умолително ръце:
- Но какво толкова може да стори срещу цял град? Въпросът му отново остана без отговор. Не беше и необходимо, ако се съдеше по мрачното изнурено изражение на Танис и горчивата усмивка на младия рицар, който в този момент методично дупчеше с ножа си дантелената покривка на масата. В тази безмълвна картина лордът съзря своя отговор.
Той се изправи. Закуската му остана недокосната, салфетката се изплъзна от скута му и падна незабелязана на пода. Амотус прекоси пищно обзаведената стая и се изправи пред един висок прозорец от изкусно изработено цветно стъкло. Голямото овално пано в центъра му обхващаше в рамката си красивия Палантас. Небето над града бе мрачно и затулено от мрачните кълбящи се облаци. Ала дори то не можеше да накърни хубостта на този град.
Лордът остана загледан в него, положил ръка върху сатенената завеса. Беше пазарен ден. Хората минаваха покрай двореца на път за тържището, разговаряха помежду си за зловещото небе или гълчаха непослушните си деца.
- Знам какво си мислиш, Танис — произнесе най-сетне с необичайно спокоен глас. — Мислиш за Тарсис и Утеха, и Силванести, и Каламан. Мислиш за приятеля, който изгуби в Кулата на Върховния свещенослужител. За всички онези, които изгубиха живота си в отминалата война, докато ние в Палантас останахме незасегнати от всичко, което се случи.