Полуелфа продължаваше да се храни мълчаливо.
- А и вие, сър Маркам — въздъхна Амотус. — Онзи ден чух вас и вашите рицари да ни се присмивате. Чух как коментирахте, че палантийците възнамеряват да вземат със себе си торби с пари и по време на битката да замерят с монети враговете си и да крещят "Махайте се! Махайте се!"
- Срещу лорд Сот това би било същото, както и ако размахват мечове — сви рамене и се изсмя сардонично Маркам, след което протегна чашата си към Чарлз, за да получи още бренди.
Амотус отпусна глава на паното на прозореца.
- Дори не можехме да си представим, че все някой ден войната ще почука и на нашата врата! През всички Епохи Палантас си е оставал град на мира, град на красотата и светлината. Боговете ни пощадиха, дори по време на Катаклизма. А сега, когато над света се е възцарил мир, ни връхлита това\ — Той се обърна. Бледото му лице изглеждаше изнурено и измъчено. — Защо? Не мога да разбера?
Танис отмести чинията си. Облегна се назад и се протегна, за да успокои изтръпналите си мускули.
"Наистина остарявам — помисли си. — Остарявам и се отпускам. Нуждая се от сън. Изпускам едно хранене и започвам да припадам. Липсват ми отминалите дни, приятелите, които никога повече няма да имам. И ми е дошло до гуша да гледам как в някаква глупава, ненормална война умират и умират хора!"
Той изпусна една дълбока въздишка, потърка зачервените си очи, постави лакти на масата и отпусна глава в ръцете си.
- Говорите за мир. Какъв мир? — попита той. — Държим се като деца, чиито баща и майка са се карали дни наред, а сега къщата най-сетне е тиха и спокойна. Усмихваме се широко, опитваме се да бъдем весели, изяждаме си всичко на вечеря и ходим на пръсти, само и само да не предизвикаме нов скандал. И наричаме това мир! — Танис се изсмя с горчивина. — Стъпете накриво, милорд, и Портиос заедно с всичките си елфи ще ви накара да съжалявате, че сте се родили. Почешете се не където трябва и джуджетата без колебание отново ще преградят пътя през планините.
Той хвърли поглед към лорда и видя как главата на Амотус се свежда, как деликатната му ръка избърсва очите, а раменете му се отпускат уморено. Гневът на Танис изведнъж изчезна. На кого изобщо се сърдеше? На съдбата? На боговете?
Той се изправи и приближи до прозореца, за да погледне мирния, красив и обречен град.
- Не разполагам с отговор, който да ви задоволи, милорд — произнесе тихо. — Ако имах такъв, вероятно щеше да върви с мой личен Храм и тълпа от последователи и свещенослужители. Всичко, което знам е, че не можем да се откажем. Налага се да продължим борбата.
- Още едно бренди, Чарлз — каза сър Маркам и протегна празната си чаша към прислужника. — Тост, господа. — Той вдигна чашата. — Да пием за нещото, наречено борба... Римува се със зла съдба.
Глава 13
а вратата се почука съвсем тихо. Танис стреснато се откъсна от работата си:
- Да, какво има? — каза високо. Вратата се отвори.
- Аз съм Чарлз, милорд. Помолихте да ви повикам при смяната на стражата.
Полуелфът погледна към прозореца. Беше го разтворил, за да позволи на чистия въздух да навлезе в стаята, ала пролетната нощ се бе оказала топла, влажна и безветрена. Небето бе тъмно, с изключение на редките зловещо розови мълнии, прескачащи от облак на облак. Най-сетне успя да осъзнае какво става и чу звуците от ударите на стражевата камбана, гласовете на новопристигналите часови и отмерените крачки на отдалечаващите се войници, които току-що бяха отстъпили поста си.
Вероятно вече мислеха за почивка, ала почивката им щеше да бъде кратка.
- Благодаря ти, Чарлз — каза той. — Би ли влязъл за момент?
- Разбира се, милорд.
Прислужникът пристъпи вътре и внимателно затвори вратата след себе си. Танис се вгледа задълго в пергамента върху писалището си. Стисна устни и добави още два реда с твърд елфически почерк. Попи написаното и се зае да препрочете вече готовото писмо, ала очите му неусетно се замъглиха и безцелно започнаха да се реят над редовете от ръкописни букви. Най-сетне се отказа, въздъхна и го нави. Отпусна се назад, без да го изпуска от ръка.
- Добре ли сте, сър? — обади се прислужникът.
- Чарлз — започна Танис, като несъзнателно въртеше пръстена от стомана и злато на единия от пръстите си. Гласът му замря.
- Милорд? — напомни му за присъствието си прислужникът.