- Че и на това отгоре неумрял! — подхвърли с невъздържан кикот сър Маркам.
Мустаците на Гунтар затрепериха от гняв, но независимо от всичко той успя да се сдържи и продължи с равен глас:
- ... добре обучен рицар, а Сот е точно такъв, няма да ти остави никакъв шанс, със или без гривната.
- Дори и без нея — посочи младият рицар и отпи от чашата си, — умението да си служиш с меч не е от значение, милорд. Приятелче, което може да те посочи с пръст и да каже "мъртъв" винаги има предимство.
- Признавам — намеси се решително в оформящия се спор Танис, — признавам, че обучението ми е формално и има своите недостатъци, но годините, които съм прекарал носейки меч, надхвърлят твоите поне с две към едно. Елфическата ми кръв...
- Да върви в Бездната елфическата ти кръв — измърмори Гунтар и се втренчи вече наистина предупредително в сър Маркам, който отново пренебрегна старшинството му и посегна към бутилката.
- В Бездната — повтори полуелфът. — Да, дори и там, дори и това да означава, че ще злоупотребя с положението си, милорд — последното бе произнесено с равен и тих глас.
Лицето на Гунтар почервеня.
- Проклет да съм, не вярвах, че ще стигнеш дотам! Танис се усмихна.
- Кодексът не може да ти помогне в този случай. Достойно или не, аз съм Рицар на Розата и възрастта ми — малко повече от сто години, милорд — ми дава право да вземам подобни решения с предимство.
Сър Маркам си умираше от смях.
- О, в името на боговете, Гунтар, дай му разрешението си да умре. Каква разлика би имало?
- Той е пиян — промърмори лордът, като хвърли един унищожителен поглед на младия рицар.
- Той е млад — поправи го Танис. — Милорд?
Очите на Гунтар пробляснаха гневно. На устните му вече напираха остри и укорителни думи. Но така и не ги произнесе. Знаеше — и никой не можеше да го знае по-добре от него, — че онзи, който се изправи срещу Сот, със сигурност би срещнал смъртта си. Независимо колко магически гривни окачеше по себе си. Отначало смяташе, че Танис просто е твърде наивен или безразсъдно смел, за да си дава ясна сметка за реалната опасност. Ала в този момент, докато се взираше в тъмните очи на Полуелфа, осъзна, че за пореден път го е подценил.
Като прикри напиращите думи с покашляне, лорд Гунтар посочи сър Маркам:
- Виж дали ще можеш да го изправиш на крака, Полуелфе. След това, предполагам, ще бъде най-добре да се подготвиш и ти. Междувременно ще наредя на рицарите да заемат позиции.
- Благодаря, милорд — измърмори Танис.
- Нека боговете бъдат с теб — добави Гунтар с тих, задавен глас. Стисна ръката на Танис, обърна се и излезе от стаята.
Полуелфът насочи вниманието си към сър Маркам, който се взираше умислено в празната бутилка от бренди. По устните на младия рицар играеше крива усмивка.
"Не е толкова пиян, колкото се опитва да изглежда — реши той. — Или колкото би му се искало да бъде."
Той му обърна гръб и се приближи до прозореца. Загледа се навън и зачака настъпването на зората.
Лорана,
Любима съпруго, когато преди седмица се разделихме, дори не подозирахме, че раздялата ни може да продължи много, много дълго. Така и не успяхме да бъдем по-продължително време заедно в този живот. Ала признавам, че точно сега не съжалявам, че сме далече един от друг. Мисълта, че си в безопасност, ме успокоява, макар да се боя, че ако Рейстлин успее в своя замисъл, никое място на Крин няма да бъде достатъчно сигурно.
Ще бъде честен с теб, любима. Не храня каквато и да е надежда, че някой от нас ще оцелее. Посрещам без страх мисълта, че мога да умра — смятам, че мога да заявя това напълно откровено. Но не мога да я приема и без гняв. През изминалата война можех да си позволя да бъда храбър. Нямах нищо, следователно нямаше какво да губя. Но никога досега не съм искал да живея повече, отколкото сега. Приличам на стар скъперник, ламтящ за цялото щастие и радост, които открихме, нежелаещ да се раздели с него за нищо на света. Мисля за общите ни планове, за децата, които искахме да имаме. Мисля за теб, любима, и за непоносимата печал, която моята смърт ще ти донесе, а страницата пред очите ми се размазва от сълзите на скръбта и яростта, с които плача.
Мога само да те помоля да позволиш на моята утеха да бъде и твоя — раздялата ни ще бъде последна. Светът никога повече няма да успее да ни отдалечи един от друг. Ще те чакам, Лорана, в царство, където дори времето няма власт над своите обитатели.
И през някоя вечер, в това царство на вечната пролет и вечния здрач, ще погледна надолу по пътеката и ще видя как идваш към мен. Сякаш те виждам дори в този миг, любима. Последните лъчи на залязващото слънце играят по златните ти коси, а очите ти блестят с любов, която изпълва сърцето ми.