Ти ще дойдеш.
Аз ще те прегърна.
Тогава ще затворим очи и заедно ще започнем да сънуваме вечния си сън.
КНИГА ТРЕТА
Завръщането
Пазачът на портата пред Стария град безделничеше в къщичката си. До него долитаха гласовете и на другите пазачи отвън, които тъкмо разговаряха за нещо с оживени, напрегнати гласове и общо взето се опитваха взаимно да си вдъхнат кураж. Сигурно бяха поне двайсетина, помисли кисело старият пазач. Нощната стража бе удвоена, а онези, които имаха почивка, бяха решили да останат, вместо да се разотидат по домовете си. Над себе си, някъде по бойниците на стените, можеше да чуе и бавните, твърди крачки на соламнийските рицари. От още по-високо долиташе плясъкът на криле и редките писъци на драконите, разговарящи на тайния си драконов език. Бяха от бронзовите, които лорд Гунтар бе довел със себе си от Кулата на Върховния свещенослужител и задачата им беше да охраняват въздуха така, както хората държаха под око пътищата, водещи към града.
Навсякъде край себе си пазачът чуваше звуци — звуците на неминуемата гибел.
Такива бяха мислите му, макар думи като "неминуема" и "гибел" да не бяха точно част от речника му. И все пак знанието беше там и не оставяше никакво съмнение за онова, което им предстоеше. Пазачът бе стар наемник и бе прекарвал в къщичката не една и две нощи като тази. Някога и той бе обсъждал точно по същия начин големите дела, които щеше да извърши на сутринта. Ала по време на първата си битка бе толкова изплашен, че и до ден-днешен не можеше да си припомни каквото и да е за нея.
Все пак след първата битка бяха дошли и други. Човек свиква лесно. Страхът се превръща в част от теб, точно както и мечът ти. Ето, че и мислите за предстоящата битка не бяха по-различни. Утринта щеше да настъпи, а ако се окажеха късметлии — щеше да я последва и нощта.
Внезапното дрънчене на оръжие и последвалата го суматоха изтръгнаха пазача от философските му размисли. Като ръмжеше недоволно, ала вече почувствал старото вълнение, такова, каквото го помнеше, той подаде глава от къщичката.
- Чух нещо! — задъхваше се един от по-младите часови, полузадушен от внезапен прилив на страх. — Там... там вън! Прозвуча като дрънчене на броня, приличаше на цяла армия!
Другите пазачи се взираха в тъмнината. Даже соламнийските рицари бяха прекратили обхода си и внимателно наблюдаваха широкия път, който водеше от Новия към Стария град. Забързано запалиха още факли освен онези, които вече горяха по стените. Светлината им се разпръсна в широк кръг и все пак не стигаше по-далече от двайсетина стъпки във все така заплашителния мрак, който ги обгръщаше. Вместо това тъмнината сякаш се сгъсти още повече. Старият пазач вече също чуваше звука, но не се изплаши. Беше ветеран и много добре знаеше, че нощта и страхът могат да превърнат един човек в цял полк.
Той излезе с поклащане от къщичката, размаха ръце и извика ядосано:
- Обратно по постовете.
По-младите измърмориха недоволно, ала отново заеха позиции, без да свалят оръжие. Пазачът постави ръка на дръжката на меча си, възправи се непоклатимо в средата на улицата и зачака.
Не след дълго от тъмнината изплува не цяла дивизия от дракониди, а само един човек (който така или иначе бе толкова едър, че можеше да се брои и за двама), придружен от нещо, което със сигурност беше кендер.
Спътниците спряха и замигаха срещу светлината на факлите. Старият пазач ги измери с поглед. Мъжът беше без наметало. Вместо това пазачът съвсем ясно виждаше как светлината се отразява по лъскавата повърхност на ризница, която навярно бе имала и по-добри дни, но сега беше оцапана със сива кал и дори почерняла на места, сякаш притежателят ѝ се бе подпалил. Кендерът също беше оцапан от горе до долу със същата кал, макар да си личеше, че е направил поне някакъв опит да почисти кре-щящосините си гамаши. Мъжът накуцваше. Като цяло и двамата изглеждаха така, като че наскоро бяха преживели тежко сражение.
"Необичайно — помисли си пазачът. — Къде ли е имало битка? Все още нищо не сме чули."
- Както и да ги погледнеш, странни птици — измърмори под нос, отбелязал, че ръката на едрия мъж също почива с привичен жест на дръжката на меча, докато той се оглеждаше и очевидно преценяваше положението. Кендерът зяпаше наоколо с обичайното за всички кендери любопитство. Пазачът бе леко изненадан, когато забеляза в ръцете му една голяма книга с тежка кожена подвързия, но верен на дълга си, пристъпи пред новодошлите и каза на висок глас: