- Накъде сте тръгнали? Каква работа имате тук?
- Аз съм Тасълхоф Кракундел — заяви кендерът, след като успя да се пребори с книгата и освободи едната си ръка. Той я протегна към пазача. — А това е моят приятел Карамон. Ние сме от Уте...
- Работата ни зависи от това къде се намираме — обади се меко мъжът, когото бяха нарекли Карамон. Изражението му обаче бе толкова сериозно, че пазачът предпочете да помисли за секунда, преди отново да попита:
- Искате да кажете, че не знаете къде сте? — В гласа му се долавяше известно подозрение.
- Не сме от тази част на страната — отговори с равен тон мъжът. — Изгубихме картата си. После забелязахме светлините на града и решихме да се насочим насам.
"Да, а пък аз съм лорд Амотус" — помисли си пазачът,-но каза:
- Това е Палантас.
Мъжът се озърна назад към пътя, по който бяха дошли, след което отново огледа пазача, стигащ почти до рамото му:
- Значи това зад нас трябва да е Новият град. Къде са всички? Обходихме надлъж и шир улиците и не видяхме никого.
- Под тревога сме — поклати глава пазачът. — Навън няма никой. Предполагам, че засега е най-добре да знаете само това. А сега ми кажете каква работа имате тъдява? И как така не знаете нищичко? Досега слуховете трябва да са плъзнали през половината страна.
Едрият мъж прокара ръка през небръснатата си буза и се усмихна тъжно.
- Бутилка джуджешка ракия може доста да замъгли преценката. Не мислиш ли, капитане?
- Тъй е, не ще и дума — съгласи се пазачът. Но освен това беше сигурно, че този човек гледаше остро и живо и че в очите му имаше твърда решимост, която не се срещаше често в очите на обикновените хора. Загледан към него, пазачът още веднъж поклати глава. И преди беше виждал такива очи — очите на човек, който отива право към смъртта си и го знае, но е постигнал мир и с боговете, и със себе си по този въпрос.
- Ще ни пуснете ли? — попита едрият войн. — По всичко изглежда, че не бихте отказали помощта на двамина добри бойци?
- Да, можем да използваме човек с твоя ръст — отвърна пазачът. Той се намръщи към кендера. — Но ми се струва, че е най-добре него да оставим навън. Не чини повече от примамка за лешояди.
- Какво? Аз също съм боец! — запротестира кендерът, изпълнен с достойнство. — Дори веднъж спасих живота на Карамон! — Лицето му грейна: — Искате ли да ви разкажа? Историята си я бива. Бяхме в една магическа крепост. Рейстлин ме беше отвел там, след като уби моя прия... Добре де, няма значение. Както и да е, там се мотаеха онези мрачни джуджета и нападаха Карамон, а той се подхлъзна и...
- Отворете портата! — извика пазачът.
- Хайде, Тас — каза едрият мъж.
- Ама тъкмо стигнах до най-интересната част!
- О, между другото — обърна се мъжът, като сръчно запуши бъбривата уста на кендера. — Можете ли да ми кажете коя дата сме?
- Третоден, Пети месец, 356-та — отговори пазачът. — А и сигурно ще искате някой свещенослужител да ви погледне крака.
- Свещенослужители — промърмори едрият мъж. — Правилно, бях забравил. Сега има свещенослужители. Благодаря — каза високо, докато двамата с кендера минаваха през портите.
Пазачът чу как малкото човече започна да дърдори отново, веднага щом успя да се освободи от тежката ръка на мъжа:
- Фиу! Наистина трябва да се поизмиеш, Карамон. Аз... пу! Проклета кал, напълни ми устата!... Докъде бях стигнал? О, да, ама наистина трябваше да ми позволиш да довърша! Тъкмо бях стигнал до онази част, когато се подхлъзна на кръвта и...
Пазачът замислено гледаше след двамата спътници.
- Тук има нещо — измърмори, докато големите крила на вратите се затваряха. — И се обзалагам, че дори един кендер не може да си го е измислил.
Глава 1
- Какво пише, Карамон? — Тас се изправи на пръсти и опита да надникне през рамото на едрия мъж.
- Шшш! — прошепна раздразнено Карамон. — Чета. — Той разтърси ръката си. — Пусни ме.
До този момент войнът бе разлиствал забързано Хрониките на Астинус. Сега обаче внимателно се взираше в една от страниците.
Тас въздъхна тежко — в края на краищата той бе носил книгата по целия път насам! — опря гръб в стената и се огледа наоколо. Бяха спрели под един висок метален триножник, на чийто връх гореше огън. Имаше ги навсякъде из нощните улици на Палантас. Без съмнение скоро щеше да се зазори. Буреносните облаци закриваха първите слънчеви лъчи, но градът вече тънеше в унили сиви полутонове. Откъм залива нахлуваше мразовита мъгла.
Макар по повечето прозорци да грееха светлинки, по улиците не се виждаха хора. Очевидно спазваха нареждането да си стоят у дома, освен ако не им бъде наредено друго или не са част от градското опълчение. Тук-там обаче се забелязваха лица на жени, които бързо надникваха навън. В очите им имаше мълчалив страх и стаено очакване. От време на време покрай двамата приятели минаваше по някой мъж, упътен към поста си при портите. В същия момент се отвори една врата недалеч от тях и на улицата пристъпи човек с ръждив меч в ръка. Последва го хлипаща жена. Човекът се наведе и я целуна нежно, след което целуна и бебето в ръцете ѝ. Чак тогава се обърна рязко и закрачи надолу по улицата. Когато човекът ги подмина, Тас забеляза, че по бузите му се стичат сълзи.