- О, не! — измърмори Карамон.
- Какво? Какво? — извика развълнувано кендерът и заподскача в желанието си да хвърли един поглед на страницата, от която четеше приятелят му.
- Слушай: "На сутринта на Третоден летящата цитадела се появила във въздуха над Палантас, придружена от цели ята сини и черни дракони. Ала заедно с появата ѝ пред портите на Стария град се възправило създание, при вида на което не един и двама ветерани почувствали как кръвта се смразява в жилите им, а куражът ги напуска.
Защото създанието било родено от самия мрак. Лорд Сот, Рицар на Черната роза, яхнал кошмар от очи, копита и пламък. Лордът препуснал срещу портите на града, без да срещне съпротива. Пазачите просто побягнали. "Лорде на Палантас — извикал неумрелият рицар с глас, който идвал от царството на самата смърт, — предай града си на господарката Китиара. Дай ѝ ключовете за Кулата на Върховното чародейство, провъзгласи я за ваш управник и тя ще ви позволи да живеете така, както живяхте досега — в мир и благоденствие, а градът ви ще бъде пощаден от разруха.
Лорд Амотус се появил на стените и погледнал към неумрелия рицар. Мнозина край него не можели повече да гледат, тъй ужасени били от леещия се наоколо страх. Ала лордът — макар и блед като смъртник — се възправял високо, а думите му вдъхнали кураж на онези, що го били изгубили:
- Отнеси това съобщение на твоята Драконова повелителка. Палантас живя в мир и красота в продължение на векове. Но никога няма да се съгласим да откупим този мир и тази красота на цената на собствената си свобода.
- Тогава откупете я на цената на живота си! — извикал лорд Сот.
Сякаш от самия въздух се появили тринайсетте му скелети-войни, яхнали коне с горящи очи и копита от пламък. Скелетите се строили зад рицаря, а зад тях на колесници от човешки кости, теглени от двукраки крилати дракони се появили баншите — духовете на жените елфи, осъдени от боговете да служат на лорда за вечни времена дори и в отвъдното. В ръцете си стискали мечове от лед, а да чуеш ридаещия им писък означавало сигурна смърт.
Лорд Сот вдигнал ръка, видима единствено благодарение на желязната ръкавица и посочил градските порти, които преграждали пътя му. От устата му излязла една-единствена дума, която вледенила душите на защитниците по бойниците. Желязото по портата мигом побеляло от скреж, сетне се превърнало в лед, а след още една дума на Сот ледът се пръснал на хиляди парченца.
Ръката на рицаря се отпуснала. Той смушкал коня и препуснал през рухналата порта, следван от слугите си.
Зад портата го очаквал не друг, а Танис Полуелф, Герой на копието, възседнал бронзовия дракон Огнедъх (чието драконово име било Кирза). Лордът не губил време, а веднага запратил срещу врага си могъщата магическа дума "Умри!", ала Полуелфът, бидейки защитен от сребърната гривна, която носел, устоял на заклинанието. Това бил и краят му. Макар гривната да го защитила първия път, повече не можела да му помогне..."
- Не можела да му помогне! — извика Тас, прекъсвайки четенето на Карамон. — Но какво означава това?
- Шш! — предупреди го Карамон и продължи: — " ...не можела да му помогне. И така, след като бронзовият дракон, тъй като нямал магическа защита, рухнал по заповед на Сот, Танис Полуелф бил принуден да продължи сам битката с неумрелия рицар. Лорд Сот също продължил спешен, в съответствие с Бойните закони на Соламнийския рицарски орден, които все още го задължавали, макар твърде отдавна да бил надживял необходимостта да ги спазва. Танис Полуелф се сражавал храбро, ала в никакъв случай не можел да се мери с ужасяващия лорд. Скоро той паднал смъртоносно ранен в гърдите..."
- Не! — възкликна Тас. — Не! Не можем да оставим Танис да умре! — Той улови Карамон за лакътя: — Да тръгваме! Все още има време! Ще го намерим и ще го предупредим...
- Не мога, Тас — отвърна тихо Карамон. — Трябва да отида в Кулата. Усещам присъствието на Рейстлин, чувствам, че все повече се приближава. Нямам време, Тас.
- Какво искаш да кажеш? Не можем да оставим Танис да умре! — прошепна кендерът, втренчен в него с разширени очи.
- Така е — каза сериозно Карамон. — Ще се наложи да го спасиш сам.