Направи крачка след Карамон. В този момент обаче тръбите отново се обадиха, този път още по-настойчиво. Над острия звук се извисяваше нечий глас, който даваше гръмогласни нареждания — гласът на Танис.
- Само че, ако последвам Карамон, Танис ще умре! — Тас спря. Обърна се и направи една крачка по посока на гласа. Отново се закова и завъртя опашката около пръста си в напрегната нерешителност. Никога до този момент не се бе чувствал толкова раздвоен.
- И двамата имат нужда от мен! — изплака в агония. — Как бих могъл да избирам?
И после:
- Знам как! — Мъничкото му лице се проясни. — Точно така!
Въздъхна от облекчение, завъртя се на пети и продължи към портата, този път на бегом.
- Ще спася Танис — каза задъхано, свивайки за по-напряко по една странична уличка, — а после просто ще се върна и ще помогна на Карамон. Танис дори може да ми е от полза.
Докато тичаше през глава, без да обръща внимание на разбягващите се в паника котки и кучета по пътя си, Тас се намръщи раздразнено:
- Чудя се колко ли ще станат героите, които съм спасявал досега? — промърмори и подсмръкна печално. — Честно казано, вече започна да ми идва да гуша от всички тях.
Летящата цитадела се появи в небето над Палантас точно по времето, когато тръбите свиреха за смяна на стражата. Високите, ронещи се заострени върхове на кулите ѝ, извисените каменни стени, осветените прозорци, претъпкани с кряскащи дракониди — всичко това изведнъж се превърна в неоспорим факт, докато Цитаделата се спускаше, понесена върху пелена от кълбящи се магически облаци.
И все пак, летящата крепост бе посрещната главно с една дума — или с няколко различни, които общо взето значеха едно и също:
- О! — възкликна Тас и едва не изръкопляска от внезапно обзелото го страхопочитание. — Не е ли прекрасна! Бях забравил какво великолепно и славно нещо са летящите цитадели! Бих дал всичко, каквото и да е, за да се повозя на някоя. — Изведнъж той въздъхна и разтърси глава: — Не сега, Кракундел — произнесе твърдо с интонацията на Флинт. — Имаш работа за вършене. Да видим — той се огледа, — ето я и портата. Там е Цитаделата. А онзи там е лорд Амотус... Хм, хм, изглежда наистина ужасно! Виждал съм мъртъвци с по-весело изражение на лицето. Но къде е... Аха!
По улицата се появи мрачна процесия, идваща право към кендера — група соламнийски рицари, водещи конете си за юздите. Не говореха. Всеки от мъжете изглеждаше необичайно сериозен и напрегнат, всеки от тях знаеше, че най-вероятно крачи към собствената си смърт. Водеше ги човек, чието брадато лице бе в пълен контраст с гладко избръснатите мустакати рицари наоколо му. И, независимо че човекът също носеше ризницата на Рицар на Розата, си личеше, че явно не е навикнал да го прави често.
- Танис винаги е мразел плетените ризници — каза си Тас, докато наблюдаваше приближаването на приятеля си. — А ето го сега, пременен като соламнийски рицар. Чудя се какво ли би измислил Стурм по негов адрес, ако можеше да го види! Как ми се иска Стурм да беше сега тук! — Долната устна на кендера затрепери. По носа му се търкулна една сълза, преди да е успял да я спре. — Как ми се иска който и да е храбър и умен приятел да беше сега тук!
Когато рицарите стигнаха до Портата, Танис се обърна и съвсем тихо издаде няколко команди. Над главите им се разнесе скърцащият звук от размахани драконови криле. Тас потърси с очи и видя кръжащия Кирза, повел формация от бронзови дракони. Цитаделата беше съвсем близо, спускаше се все повече и повече.
- Стурм го няма. Карамон го няма. Няма никой, Кракундел — измърмори кендерът и решително прокара ръка през лицето си. — Още веднъж ти се пада да разчиташ само на себе си. А сега, какво се очаква от мен?
През ума му запрелитаха невероятни планове, като се започнеше от това, да заплаши Танис с оръжие ("Не се шегувам, Танис, вдигни ръцете си високо във въздуха!") и се стигнеше до доста несигурния подход да го зашемети с точен удар по темето ("Ъъм, хей, Танис, защо не си свалиш шлема само за секунда?"). Макар да бе отчаян ход, не изключи дори идеята да каже истината ("Нали разбираш, Танис, двамата с Карамон се върнахме назад във времето, после отидохме напред във времето, Карамон взе онази книга от Астинус, точно когато светът се канеше да свърши, а пък в една от главите към края се разказва как умираш и..."). Внезапно Тас видя как приятелят му вдига ръка. Проблесна сребро...
- Ами да — кимна кендерът и почувства как от плещите му сякаш се смъкна цяла планина. — Ще направя онова, в което винаги съм бил най-добър...