- Без значение какво се случва, оставете лорд Сот на мен — заяви Танис, докато оглеждаше мрачно наобиколилите го рицари. — Закълнете се в Кода на Честта, че ще изпълните заповедта ми!
- Танис, милорд — подхвана сър Маркам.
- Не, няма да споря с теб. Нямате никакъв шанс срещу него, не и без магическа защита. Всеки от вас ще допринесе поне с нещо в битката срещу слугите му. А сега, или се закълнете в Кода на честта, или ще ви заповядам да напуснете полесражението. Закълнете се!
От другата страна на затворената порта се разнесе дълбок глас, призоваващ палантийците да се предадат. Рицарите се спогледаха, почувствали внезапния леден полъх в душите си от този нечовешки звук. Настъпи секунда мълчание, нарушавана единствено от скърцането на крила над главите им, докато огромните създания — бронзови, сребърни, сини и черни дракони — летяха и се измерваха гибелно един друг в очакване на знак за атака. Драконът на Танис, Кирза, кръжеше съвсем близо, готов да се спусне и да го вземе по дадена команда.
Ето, че се дочу и гласът на лорд Амотус — разтреперан и напрегнат, ала изпълнен с решимост, който отговори на неумрелия рицар:
- Отнеси това съобщение на твоята Драконова повелителка. Палантас живя в мир и красота в продължение на векове. Но никога няма да се съгласим да откупим този мир и тази красота на цената на собствената ни свобода.
- Заклевам се — каза тихо сър Маркам — в Кода на честта.
- Заклевам се — прозвуча нестройният отговор на останалите рицари.
- Благодарен съм ви — кимна Танис, като огледа всеки един от младите мъже с натежало' сърце. Знаеше, че вероятно много от тях нямаше да доживеят края на битката. Знаеше, че и той... Разтърси гневно глава. Трябваше само да произнесе името на дракона си. Вече се канеше да го направи, когато откъм задните редици на рицарите се разнесе глъчка.
- Ох! Веднага се махай от крака ми, голямо, непохватно...
Изцвили кон. Танис чу как някой от рицарите изруга, а после отново същия писклив гласец, който отговаряше невинно:
- Не съм виновен аз. Конят ти стъпи върху мен! Флинт беше напълно прав за тези глупави животни...
Другите коне, нервни от приближаващата битка и държани изкъсо от напрегнатите си ездачи, бяха наострили уши и пръхтяха с разширени ноздри. Един от тях затанцува извън строя, принуждавайки рицаря да увисне за юздите.
- Я се стегнете! — извика строго Танис. — Какво става там...
- Ако обичате. Разкарай се. Какво? Тази кама е ваша? Моите уважения, сигурно сте я изпуснали...
Отвъд портата се разнесе гласът на неумрелия рицар:
- Тогава откупете я на цената на живота си! А откъм редиците пред него се разнесе друг:
- Танис, това съм аз, Тасълхоф!
Сърцето на Полуелфа се вледени. В този момент му бе трудно да прецени чий от двата гласа го е смразил повече.
Ала нямаше време да се чуди. Той погледна през рамо и видя как портите се превърнаха в лед, който се разсипа на хиляди парченца...
- Танис! — нещо се бе закачило за ръката му. — О, Танис! — Тас го разтърси. — Танис! Трябва бързо да дойдеш с мен, за да спасим Карамон! Тръгнал е към Дъбравата Шойкан!
"Карамон? Карамон е мъртъв! — беше първата мисъл на Полуелфа. — Но тогава и кендерът е мъртъв. Какво става тук? Нима съм се побъркал от страх?"
Някой извика предупредително. Танис замаяно се огледа и забеляза, че лицата на рицарите са мъртвешки бледи. Значи лорд Сот влизаше през портите.
- На конете! — изкрещя подивяло, докато се опитваше да отърси упорито вкопчилия се в него кендер. — Тас! Не му е сега времето... Махни се от пътя ми, проклет да си!
- Карамон ще умре! — изплака кендерът. — Трябва да го спасиш, Танис!
- Карамон... та той е... вече мъртъв! — изръмжа Полуелф.
Кирза се стовари близо до него и нададе бойния си писък. Добрите и лошите дракони мигом се хвърлиха един срещу друг с оголени нокти. Битката се разрази безмилостно и светкавично. Въздухът бе изпълнен с мълнии и остър мирис на смърт. Откъм летящата цитадела засвириха рогове. Драконидите ликуващо закрещяха и започнаха да падат безредно от прозорците, разтваряйки кожените си криле, за да убият скоростта си.
Лорд Сот препускаше като лавина от ужас и смърт, безплътна и отблъскваща.
Колкото и да опитваше, Танис не успяваше да се отърси от кендера. Най-накрая, като изруга под нос, той улови ритащия Тас през кръста и го вдигна. Гневът буквално го задавяше. Запрати го към една странична уличка.
- Не мърдай оттам! — изрева побесняло.
- Танис! — извика умолително приятелят му. — Не бива да ходиш там! Ще умреш, заклевам се във всичко най-свято, че ще намериш смъртта си!