- Мъчно е за обясняване, Танис, а и нямаме време. Битката ти с лорд Сот едва ли щеше да има някакво значение. — Той го погледна сериозно. — Повярвай ми, говоря самата истина. Никакво значение. Всички хора, които сега ще умрат, и бездруго щяха да умрат, но по-лошото е, че и ти щеше да умреш, а още по-неприятното е, че целият свят щеше да пострада. Само че ти не умря, така че може би все още имаме мъничък шанс. А сега — заяви твърдо Тас, като приглаждаше дрехите си и подреждаше кесиите си отново по местата им, — трябва да спасим Карамон.
Танис гледаше кендера неподвижно. После уморено посегна към главата си и свали сгорещения стоманен шлем. Нямаше никаква представа какво става тук.
- Е, добре, Тас — каза изтощено. — Разкажи ми за Карамон. Значи е жив? Къде е сега?
Лицето на кендера се изкриви от тревога.
- Точно там е работата, Танис. Може би вече не е жив. Или поне няма да бъде още дълго. Ще се опита да влезе в Дъбравата Шойкан!
- В Дъбравата! — Полуелфът го изгледа ужасено. — Невъзможно!
- Зная. — Тас нервно подръпна вързаната си на опашка коса. — Но той беше твърдо решен да се добере до Кулата на Върховното чародейство, за да спре Рейстлин...
- Разбирам — промърмори Танис и запрати шлема си надолу по улицата. — Или поне започвам да разбирам. Да тръгваме. В коя посока е?
Лицето на Тас се оживи:
- Наистина? Значи ми вярваш? О, Танис! Толкова се радвам! Нямаш никаква представа каква огромна отговорност е постоянно да наглеждаш Карамон. Оттук! — извика той и посочи нетърпеливо.
- Има ли още нещо, което бих могъл да сторя за теб, Полуелфе? — обади се Кирза, като размаха криле и погледна с желание към ехтящото сражение.
- Не, освен ако не можеш да ни преведеш през Дъбравата.
Кирза поклати глава:
- Много съжалявам, Полуелфе. Дори драконите не могат да пристъпят в тази прокълната гора. Желая ти всичко най-добро, но те съветвам да не очакваш да намериш приятеля си жив.
Драконът подскочи във въздуха с разперени криле и бавно отлетя по посока на битката. Танис кимна мрачно и пое надолу по улицата с бърза крачка, следван от подтичващия кендер.
- Може би Карамон не е успял да навлезе твърде навътре — предположи обнадеждено Тас. — Поне аз не можах последния път, когато идвахме с Флинт. А кендерите не се плашат лесно! Кендерите не се страхуват от нищо!
- Твърдиш, че се опитва да спре Рейстлин? Тас заклати утвърдително глава.
- Ще навлезе — заяви печално Танис.
Дори фактът, че успя да се приближи до Дъбравата Шойкан бе коствал несравнимо усилие на Карамон. Нервите му бяха обтегнати до крайност. Без съмнение обаче, бе приближил повече от всяко друго живо същество, някога дръзвало да се отправи към Дъбравата, без да разполага с амулет или някакво друго средство за защита. Ето, че сега стоеше пред тези мрачни, смълчани дървета, трепереше, потеше се и се опитваше да направи още една крачка напред.
- Смъртта ми лежи някъде там — промърмори сам на себе си и облиза напуканите си устни. — Но каква е разликата? И преди съм се изправял пред смъртта, и то не един, а стотици пъти!
Ръката му легна твърдо върху дръжката на меча. Единият му крак започна да се премества.
- Не, няма да умра! — изкрещя срещу гората. — Не мога да умра. Твърде много зависи от мен. И няма да ме спрат някакви си... някакви си дървета!
Той премести и другия си крак.
- Пристъпвал съм и в по-мрачни места — продължаваше да говори предизвикателно. — Пристъпвал съм в Гората Уейрит. Стъпвах по земята на Крин, когато всичко край мен загиваше. Виждал съм края на света. Не — каза твърдо, — тази гора не е пречка, с която да не мога да се справя.
С това Карамон направи още една крачка и навлезе в Дъбравата Шойкан.
Моментално го обгърна безкраен мрак. Чувстваше се по същия начин, както и когато бе ослепял от заклинанието на Кризания в Кулата. Само дето този път беше съвсем сам. Паниката обхвана сърцето му. В мрака имаше живот! Ужасен, нечестив живот, който не бе живот, а по-скоро оживяла смърт... Карамон почувства как губи опора под краката си. Стовари се на колене, хлипащ, разтреперан от ужас.
- Ти си наш! — шепнеха тихи, съскащи гласове. — Твоята кръв, твоята плът, твоят живот! Наш! Наш! Ела, ела по-близо. Отдай ни сладката си кръв, топлата си плът. Ние сме студени, по-студени, отколкото можеш да си представиш. Приближи се. По-близо.
Ужасът беше непоносим и просто го заливаше. Сега беше моментът да се обърне и да избяга...
- Не — каза задъхано в съскащата тъмнина. — Трябва да спра Рейстлин... Трябва... да... продължа...
За пръв път в своето съществуване Карамон се вгледа дълбоко в себе си и откри някъде там несломимата воля, която бе помогнала на неговия брат-близнак да надмогне слабостта и болката и дори смъртта по пътя към така желаната цел. Едрият войн запълзя на ръце и крака през прахта.