Магическите облаци вряха и кипяха около основите, поддържайки укреплението във въздуха. Между трите малки кули прескачаха ослепителни разноцветни мълнии. Сега дори успяваше да различи огромните пукнатини, плъзнали като змии по каменните стени — друг резултат от невероятното усилие, приложено, за да се издигне Цитаделата във въздуха. От прозорците по кулите и вдигнатите решетки на входовете струеше ярка светлина, но освен това Тас не успяваше да различи други признаци на живот. Нямаше никакви съмнения обаче, че във вътрешността направо гъмжи от какви ли не странни същества!
- Къде би искал да те оставя? — попита Кирза. В гласа му се долавяше леко нетърпелива нотка.
- Където и да е, много благодаря — отвърна учтиво Тас, разбирайки, че драконът не може да отлага повече завръщането си към сражението.
- Струва ми се, че главният вход не е особено препоръчителен — обади се след секунда драконът и рязко промени посоката. Спусна се остро и закръжи около Цитаделата. — Ще те оставя отзад.
Тас се канеше да поблагодари, ала стомахът му внезапно реши да пропадне, докато сърцето му буквално се качи в гърлото, така че реши за момента да запази благоразумно мълчание. Междувременно огромните криле на Кирза заудряха мощно във въздуха, драконът протегна лапи и кацна леко в запустелия вътрешен двор. Нямаше време за любезности. Като се бореше едновременно да задържи съдържанието на стомаха си и да не падне на глава, докато се изхлузваше от гърба му, кендерът най-сетне скочи на твърда почва (е, в известен смисъл твърда) и се шмугна бързо в сенките.
Вече започваше да идва на себе си. — Сбогом, Огнедъх! — извика и помаха с мъничката си ръка. — Благодаря! Желая ти успех!
Дори и да го беше чул, бронзовият дракон не отговори. Кирза вече се издигаше, набирайки все по-голяма скорост. Непосредствено по петите му се стрелна и Ские. Червените очи на синия дракон грееха с невероятна омраза. Тас вдигна леко рамене, въздъхна и реши, че поне за момента не може да направи каквото да било за Огнедъх. Най-добре беше да не се тревожи повече и да остави драконите да водят битката, както намерят за добре. Той се обърна и огледа мястото, където беше попаднал.
Намираше се в задната част на укреплението в едната половина на вътрешен двор. Другата половина очевидно бе останала на земята, след като бяха изтръгнали Цитаделата от нея. Забеляза, че стои обезпокоително близо до ръба и забързано се приближи към стените. Движеше се съвсем тихо и се придържаше главно към сенките по силата на навика, с който — иска или не — се ражда всеки кендер.
Спря и се огледа. Имаше голяма врата, но беше затворена и добре укрепена с железни решетки. И макар наистина да имаше изключително интересна ключалка, кендерът с въздишка бе принуден да се съгласи, че по всяка вероятност зад нея също така има и изключително интересен на вид пазач. Най-добре щеше да бъде, ако пропълзеше през някой прозорец, а такъв действително имаше, беше ярко осветен и се намираше точно над него.
Доста над него.
- Хиляди разярени гоблини! — измърмори той.
Прозорецът се намираше на поне шест стъпки над земята. Тас се озърна, откри голямо парче отчупена скала и пристъпи към действие. След няколко минути отчаяно пъхтене, бутане и местене насам-натам, успя да го разположи така, че да се покачи и да достигне прозореца. После внимателно надникна през него.
На пода лежаха две вкаменени тела на дракониди. Главите им бяха премазани. Недалече от първите двама лежеше и друг мъртъв драконид, чиято глава бе напълно отделена от тялото. Освен труповете в помещението нямаше нищо друго. Тас се повдигна на пръсти, промуши Глава през прозореца и се ослуша. Сякаш от много далече долитаха звуци от дрънчене на метал и дрезгави викове, последвани от невероятен рев.
- Карамон! — каза кендерът. Той се промъкна без особена мъка през прозореца. Преди да скочи на пода, се увери още веднъж, че Цитаделата все така не помръдва и доволно тупна върху каменните плочи вътре. Заслуша се. Същият рев, примесен с гласа на ругаещия Танис. — Колко мило — кимна със задоволство и тръгна към шума от битката. — Решили са да ме изчакат.
Влезе в един коридор с прави голи стени и спря, само колкото да се постегне. Звукът от трясъка на оръжие се разнасяше някъде над него. Надникна в друг осветен с факли коридор, който водеше тъкмо в тази посока. Реши да действа предпазливо и преди да влезе в него, измъкна малкия си кинжал. Не срещна никого. Коридорът беше съвсем празен, както и тясното стълбище за нагоре.