Изпълкомът заседава

Христо Фотев Изпълкомът заседава

Щастливи са родените за тебе,
революцийо, и нека са щастливи!
За щастието на човека трябва
сега да се живее на земята…
Като че беше вчера. На площада,
на мястото на черните паради
и белите молебени, където
си сменяха местата геренала
с владиката във името на Бога
и в името на царя, на площада
тълпата, занемяла, се разкъса
като от мощно рало разорана
и ти премина, вече победила,
и ти премина, много по-достъпна
за хората, които те приеха
като надежда и като присъда.

Тогава, помня, почна гроздобера
по пясъчните хълмове и първи
посрещнаха изгряващото слънце
забързалите тютюноберачки…
Изсъхналите пътища звънтяха
под конските копита като златни
и слънчогледа влюбено докосна
с юношеската си глава земята,
която, както каза ти, любима,
принадлежи от днеска на народа.
И ти вървеше, крачеха до теб
сурово пъртизанските отряди.
Залитаха разплащани до тебе
лежалите за тебе във затвора.
И ти им върна детските усмивки,
откраднатата светлина им върна.
Целуна бавно кървавите устни
на младите си мъртви годеници
и вдигнала глава, поведе бързо
петима души, всичко издържали,
въведе ги във залата с прозорци,
почупени от изстрелите, после
с портрета на царицата избърна
надве-натри лакираната маса
и бавно на стълбището излязла,
лице с лице с нещастни и щастливи,
извика властно, свила тъмни устни:
— По-тихо! Изпълкома заседава.

Петнадесет години оттогава
денят изгрява и денят замръква.
Растеше бързо нашата държава.
Сънуваше в града си свойта жътва.
— По-тихо! Изпълкома заседава —
прошепва портиерката и в мене
като вълна отново се надига
тревогата на първата година…
Пристигнали в селата потъмнели,
във клубовете — бивши кафенета —
говореха от съмнало до тъмно
дошлите вече млади агрономи,
потиснатите селяни мълчаха
като дървета в залата студена.
Мъжете бавно сваляха касети
и бързо се извръщаха жените.
Докладчика гореше, комуниста
примесваше в едно мечти и цифри,
а те, които вярваха в легенди,
не вярваха на неговите думи.
Аз няма да ги укоря, аз няма
да им напомня първата си болка —
от векове ги смазваше лъжата
на облака, земята и човека…
Най-бедните, пристигнали най-рано,
ги слушаха с унесена усмивка.

Разтърсваше ги със библейска сила
една сега забравена брошура.
И в утрото след тази много дълга,
най-дълга от безсънните им нощи,
най-бедните подкарваха с камшика
конете си към общите обори…
Усмихваха се малко колебливо,
несръчно се шегуваха, нестройно
замлъкваха, когато бригадира
като на сватба викаше високо.
Ах, бригадира — веселяка, — който
сънуваше във глухата си къща
с една жестоко сдържана въздишка
големите очи на свойта крава.
А майките ни, рано остарели,
сънуваха хамбарите задръстени.
По пръстите, отдавна изтънели,
се свличаха венчалните им пръстени.
И дълго във нощта, студено строга,
изписани лица върху прозореца,
ни чакаха с голямата тревога
на свойта тъжна, смешна Богородица.
А ние не разбирахме тъгата.
Шестнадесетгодишни птици-волници,
мечтаехме, загледани в дъгата,
за тракторите, като за любовници.
И първата машина много стара
възседнахме с такива песни пламенни,
че конника в скалите на Мадара
ни се усмихна с устните си каменни.
Но ние го отминахме в зората
и влюбени, и радостни, и сигурни,
разкъсвахме свободно на земята
веригата от закрещели синори.

Петнадесет години оттогава
денят изгрява и денят замръква.
Растеше бързо нашата държава.
Сънуваше в глада си свойта жътва.
— По-тихо! Изпълкома заседава —
прошепва портиерката и в мене
като звезда красиво засиява
една жена със устремени вежди.
А във деня на твоята победа
тя, дъщерята на жетваря, хвърли
буквара си върху земята, плахо
до тебе, революцийо, дотича…
А вятъра люлееше приспивно
вечерната земя подобно люлка.
Тя те погледна, вдигнала свенливо
главата си на тъжна пепеляшка,
и още по-свенливо те помоли
за някакво случайно огледало.
Учудена, ти бързо го подаде
и малката, присвила плътно устни,
се гледа дълго, после се разплака —
тя искаше на тебе да прилича.
А ти, смутена, бавно се приведе,
буквара й на скутите положи,
усмихна се за да й бъде светло,
и малката унесено засрича…

А в пролетните утрини земята —
пробудената — пак си беше същата.
Летяха птици, бликаха цветята
и облаците страстно се прегръщаха.
Светкавиците весело звънтяха
и плахо слънчогледите откликваха.
Под дъбовата тъмносиня стряха
внезапно нови извори избликваха.
А селяните гледаха звездите —
зелените — високо извисените.
И легнали отново във браздите,
ах, вечните легла на уморените,
загръщаха се като в ямурлуци
с издишването на добрите волове.
Като преди започваха с юмруци
и свършваха с прегръдки свойте спорове.
И въпреки че беше много тежко
и нечовешка тази суша яростна,
печалната усмивка на Андрешко
със всяка крачка ставаше по-радостна…
И вечна, под дърветата разлистени,
земята пак ликуваше в мискетите,
непостижима с простите си истини
за влюбените във света — поетите.