Червената лампичка на телефонния му секретар примигваше. Имаше навик да изключва звука, за да избегне нежелани прекъсвания. Колебливо, като специалист по обезвреждане на бомби, изправен пред дилемата коя жичка да среже, той протегна ръка и натисна бутона. В малката тонколона зазвуча оглушителна хевиметъл музика, последвана от боен вик:
— Имам добри новини, хер доктор професор. Преди края на този ден на планетата вече ще има един мръсен евреин по-малко! Wiedersehen3, хер доктор професор.
Щрак.
Професор Щерн изтри съобщението. Вече бе свикнал с подобни заплахи. Напоследък получаваше по две на седмица; а ако се е появявал по телевизията или е участвал в обществени дебати — и повече. Познаваше гласовете и мислено ги наричаше с шеговити имена, за да намали въздействието им върху нервите си. Този чешит се обаждаше най-малко по два пъти всеки месец. Професор Щерн го бе кръстил Улфи. Понякога съобщаваше на полицията, но по-често не си правеше труда. Така или иначе, нищо не можеха да сторят.
Заключи ръкописа и бележките си в сейфа, скрит в пода под бюрото му. Обу се, облече вълнен балтон и взе торбата си за смет от кухнята. Старата сграда нямаше асансьор, което означаваше, че трябва да измине два реда стълби, за да стигне до партера. Щом стъпи във фоайето, го лъхна миризма на химикали. Сградата приютяваше малък, но процъфтяващ салон за красота. Професорът го ненавиждаше. Когато имаше много клиентки, острият мирис на лакочистител се издигаше през вентилационната система и изпълваше апартамента му. Освен това козметичният салон правеше сигурността на сградата по-слаба, отколкото му се искаше. Нямаше отделен вход откъм улицата и фоайето постоянно бе пълно с красиви жителки на Швабинг, дошли за педикюр, процедури на лицето или коламаска.
Сви вдясно, към коридор, който водеше до малкия вътрешен двор, поколеба се на прага и погледна дали котките са там. Бяха го събудили в полунощ, сборичквайки се за нещо, намерено в кофата за смет. Тази сутрин нямаше котки, само две отегчени козметички с бели туники пушеха цигари до оградата. Затътри крака по потъмнелите плочки и хвърли торбата си в контейнера.
Когато се върна във фоайето, завари фрау Ратцингер настървено да налага балатума с проскубана сламена метла.
— Добро утро, хер доктор професор — процеди старицата през зъби и укорително добави: — Навън ли ще пиете сутрешното си кафе?
Професор Щерн кимна и промърмори:
— Ja, ja, фрау Ратцингер.
Тя погледна навъсено към две небрежно струпани купчини листовки, едните — рекламиращи безплатен концерт в парка, а другите — клиника за холистичен масаж на Шелингщрасе.
— Колкото и пъти да им казвам да не оставят такива неща тук, не престават. Виновна е онази студентка по актьорско майсторство от 4Б. Пуска кого ли не в сградата.
Професорът сви рамене, сякаш учуден от безотговорното поведение на младите, и приветливо й се усмихна. Фрау Ратцингер грабна листовките и замарширува с тях към вътрешния двор. Миг по-късно я чу да хока козметичките за хвърлените на земята фасове.
Излезе на улицата и се спря да прецени времето. Не беше твърде студено за началото на март. Слънцето надничаше през тънък воал от облаци. Пъхна ръце в джобовете на палтото си и тръгна. Щом навлезе в Английските градини, пое по сенчеста алея покрай препълнения от дъждовете канал. Обичаше този парк. Тук умът му си почиваше след сутрешните усилия пред компютъра. И по-важното — тук имаше възможност да провери дали го следят. Спря се и артистично потупа по джоба си, преструвайки се, че е забравил нещо. После закрачи в обратната посока, вглеждайки се във всички лица, за да се увери, че никое от тях не съвпада с образ, запечатан в базата данни на забележителната му памет. Постоя на малкия извит мост, сякаш само да посъзерцава движението на водата. Пласьор на дрога с татуирани паяци по лицето му предложи хероин. Професорът промърмори нещо несвързано и бързо се отдалечи. Две минути по-късно влезе в телефонна кабина и си даде вид, че набира номер, докато внимателно оглеждаше обстановката. Остави слушалката.
Wiedersehen, хер доктор професор.
Сви по Лудвигщрасе и забърза през университетския комплекс с наведена глава, надявайки се да не го забележи някой студент или колега. Тази седмица беше получил доста неучтиво писмо от доктор Хелмут Бергер, надменния декан, който питаше кога най-сетне ще завърши книгата и ще започне отново да изпълнява задълженията си на преподавател. Професор Щерн не харесваше Хелмут Бергер — всеизвестната им вражда бе и лична, и професионална — и не бе намерил време да отговори.