— Ще имаме нужда от кафе. Ще се погрижиш ли за това?
— Ще направя каквото мога.
— По някое време тази вечер.
— Тъй вярно.
Шимон Пацнер стоеше на брега неподвижен, с обувки, пълни с морска вода, и мокри до коленете крачоли, като статуя, която дълго време е стояла потопена и най-сетне бавно се показва от оттеглящите се води. Повдигна радиостанцията към устните си и за последен път се опита да се свърже с Киара. Мълчание.
Трябваше да се е върнала преди час. Имаше две вероятности, никоя от които не беше приятна. Вероятност номер едно: нещо да се е объркало и да са се загубили. Номер две: Алон…
Пацнер ядосано хвърли радиостанцията си във водата с израз на искрено презрение и бавно закрачи обратно към микробуса.
Ерик Ланге разполагаше с достатъчно време да хване нощния влак за Цюрих. Накара Азис да свие по тиха странична уличка близо до железопътната линия, която тръгваше от Стационе Термини, и му каза да угаси двигателя. Палестинецът изглеждаше озадачен.
— Защо искаш да те оставя тук?
— В момента всеки полицай в Рим търси Габриел Алон. Със сигурност са завардили гарите и летищата. Най-добре е човек да не показва лицето си, ако не е абсолютно наложително.
Палестинецът сякаш прие обяснението му. Ланге забеляза влак, който потегли от гарата. Търпеливо изчака удобен момент.
— Кажи на Хусейни, че ще му се обадя в Париж, когато нещата се успокоят — каза Ерик.
— Съжалявам, че тази нощ не успяхме.
Ланге сви рамене.
— С малко късмет, ще ни се удаде друга възможност.
Изведнъж влакът се озова точно до тях и в колата отекна металическото му скърцане. Ерик се възползва от шанса си. Отвори вратата и слезе. Азис се наведе над предната седалка и извика, но шумът на влака заглуши думите му.
— Какво? — попита с ръка до ухото. — Не те чувам.
— Пистолетът — повтори Азис. — Забрави да ми дадеш пистолета.
— А, да.
Ланге извади „Макаров“-а със заглушител от джоба на якето си и го насочи срещу него. Палестинецът протегна ръка да го вземе. Първият куршум проби дланта му, преди да се забие в гърдите му. Вторият остави голяма точка точно над дясното му око.
Ерик хвърли пистолета на предната седалка и влезе в гарата. Пътниците на влака за Цюрих тъкмо се качваха. Намери купето си в спалния вагон първа класа и се изтегна на удобното легло. Двайсет минути по-късно, когато влакът преминаваше през северните предградия на Рим, той затвори очи и моментално заспа.
21. Тивериадско море40, Израел
Обаждането на Лев не събуди Шамрон. Всъщност не беше мигнал, откакто получи тревожния сигнал от Рим, че Габриел и момичето са изчезнали. Лежеше в леглото си, държеше телефона на няколко сантиметра от ухото си и слушаше истеричните крясъци на Лев, докато Геула леко потрепваше в съня си. „Всички остаряваме“, помисли си той. Неотдавна Лев бе неопитен служител, а Шамрон — този, който крещеше. Сега старецът нямаше друг избор, освен да държи езика зад зъбите си и търпеливо да го изчака да свърши.
След края на тирадата линията прекъсна. Шамрон стъпи на пода, облече халата си и излезе на терасата с изглед към езерото. С приближаването на зората небето на изток започваше да става бледосиньо, но слънцето все още не се бе появило над гребените на възвишенията. Пъхна ръце в джобовете на халата, търсейки цигари, с плаха надежда Геула да не ги е намерила. Обзе го чувство за личен триумф, когато късите му пръсти напипаха смачкана кутия.
Запали една и с наслада вдъхна от хапливия дим на ориенталския тютюн. После вдигна глава и за миг погледът му се зарея над пейзажа. Никога не можеше да се насити на гледката на своето лично кътче от Обетованата земя. Неслучайно изложението на къщата бе на изток. Така Шамрон, неуморният пазител на Израел, можеше постоянно да наблюдава за врагове.
Във въздуха се долавяше мирисът на приближаваща буря. Скоро щяха да започнат дъждовете и за пореден път земята да бъде залята от наводнения. Колко ли още му оставаше да види? В най-песимистичните си моменти Шамрон се питаше още колко наводнения ще видят децата на Израел. Както повечето евреи, не можеше да се отърси от страха, че следващото поколение ще е последно. Много по-мъдър от него човек бе нарекъл евреите „вечно загиващ народ, обречен да живее на косъм от края на съществуването си“. Мисията на живота на Шамрон беше да избави сънародниците си от този страх, да ги обгърне със сигурност и да ги накара да се чувстват спокойни. Терзаеше го мисълта, че се е провалил.