— Тази и тази, шефе.
Шамрон отдели снимката от Букурещ от редицата и я сложи до лондонската. Същият ъгъл, същият ляв полуанфас и неясна дясна половина на лицето.
— Може би греша, Йоси, но според мен е възможно да е един и същ човек.
— Трудно е да се каже, шефе, но компютърът ще провери.
— Провери ги — нареди Шамрон и взе папките. — Искам да задържа това.
— Трябва да подпишете формуляр.
Шамрон го погледна над очилата си.
— Е, добре, ще го подпиша вместо вас — каза Йоси.
— Добро момче.
Ари посегна към телефона за последен път и набра номера на отдел „Пътувания“. Щом уреди подробностите, пъхна папките в куфарчето си и слезе по стълбите. Идвам при теб, Габриел — помисли си той. — Но къде се намираш, за бога?
22. Средиземно море
Скалите на нос Корс42 се появиха на зазоряване. Клара го заобиколи и пое курс на северозапад. Пред тях се стелеха сиви облаци, набъбнали от дъжда. Вятърът се бе усилил и изведнъж бе станало доста по-хладно.
— Мистралът — каза Киара. — Днес е силен. Страхувам се, че останалата част от пътуването няма да е толкова приятна.
От пристанището на Л’ил Рус потегли ферибот към Френското крайбрежие.
— Този пътува за Ница — допълни тя. — Можем да следваме курса му, а щом наближим бреговата ивица, да се отклоним към Кан.
— Колко време?
— Пет-шест часа, може би и повече, заради мистрала. Поеми руля за малко. Ще сляза в бокса да видя дали има нещо за закуска.
— Провери дали Спящия красавец все още е с нас.
— Разбира се.
Закуската се състоеше от кафе, препечен хляб и бучка твърдо сирене. Едва успяха да хапнат, защото трийсет минути след като заобиколиха нос Корс, бурята се усили. През следващите четири часа яхтата бе тласкана от яростна водна стихия, а завесите от дъждовни капки намаляваха видимостта до по-малко от сто метра. В един момент изгубиха ферибота от поглед. Киара продължи да следва курса само с помощта на компас и GPS.
По обяд дъждът спря, но поривите на вятъра продължиха и станаха още по-силни с приближаването към брега. Отвъд бурята имаше маса леденостуден въздух и през последния час от пътуването слънцето ту изплуваше, ту отново се скриваше зад облаците. Слънчевата светлина променяше цвета на водата от сиво-зеленикав в тъмносин.
Най-сетне, буквално пред носа на яхтата, се разкри Кан: неповторимата редица искрящо бели хотели и жилищни сгради покрай „Ла Кроазет“43 Киара промени посоката към старото пристанище в другия край на града. През лятото крайбрежните алеи щяха да се напълнят с туристи, а пристанището — с луксозни яхти. Сега повечето ресторанти бяха със спуснати капаци и имаше предостатъчно свободни легла.
Киара остави Габриел на яхтата и измина няколко преки пеш до Рю д’Антиб, за да наеме кола. В нейно отсъствие Габриел развърза ръцете и краката на спящия капитан. Киара му бе направила нова инжекция преди четири часа, което означаваше, че ще остане упоен още няколко.
Качи се на палубата да я дочака. Минути по-късно на паркинга до кея „Сен Пиер“ спря пежо комби. Киара му помаха и се премести на другата седалка. Габриел слезе от яхтата и седна зад волана.
— Някакви проблеми? — попита той.
Тя поклати глава.
— Имаме нужда от дрехи.
— А, ще пазаруваме по „Кроазет“. Точно от това имам нужда след цяла нощ на проклетата лодка. Трудно ще избера между „Гучи“ и „Версаче“.
— Мислех си за нещо по-обикновено. Може би някой от онези приятни магазини на булевард „Карно“, от които простосмъртните си купуват дрехи.
— Колко скромно.
— Именно.
Габриел подкара по криволичещите улици на стария град и след няколко минути поеха на север по булевард „Карно“, главния път от крайбрежието на Кан към градовете във вътрешността на страната. Мистралът свиреше; само неколцина смелчаги бяха излезли навън и крачеха приведени, придърпвайки шапките над ушите си. Вятърът въртеше във въздуха прах и хартийки. След няколко преки Габриел забеляза малък универсален магазин до автобусна спирка. Киара се намръщи. Щом намери свободно място за паркиране, той й даде пачка банкноти и й продиктува размерите си. Тя слезе и измина останалото разстояние пеша.