— Къде бяхте? — попита той с ласкав тон; сякаш говореше на малко дете.
— Първо в Дахау, после в Равенсбрук и накрая в Рига. — Фрау Ратцингер замълча за миг. — Родителите ми бяха убити в Рига. Застреляха ги Einsatzgruppen — бродещите Отряди на смъртта на СС. Заровиха ги заедно с двадесет и седем хиляди други в общ гроб, изкопан от руски военнопленници.
Тя нави ръкава си и показа татуирания си номер — като онзи, който майка му толкова упорито се бе опитвала да скрие. Дори в най-убийствената лятна жега в долината на Израил бе предпочитала да носи блуза с дълъг ръкав, отколкото някой непознат да види този „белег на срама“, както го наричаше. Този символ на еврейска слабост.
— Бенджамин се страхуваше, че ще го убият — продължи фрау Ратцингер. — Обаждаха се по всяко време и говореха ужасни неща по телефона му. Стояха пред сградата нощем, за да го сплашат. Каза ми, че ако с него се случи нещо, тук ще пристигнат хора от Израел.
Отвори чекмедже на бюфета си и извади бяла ленена покривка за маса. Разгъна я с помощта на Киара. Вътре имаше голям хартиен плик с облепени с тиксо ръбове и капак.
— Това ли търсите? — Фрау Ратцингер го повдигна към Габриел. — Когато ви видях за първи път, си помислих, че навярно вие сте човекът, но не знаех дали мога да ви имам доверие. В онзи апартамент ставаха много странни неща. Посреднощ влизаха хора. Полицаи изнасяха вещи на Бенджамин. Бях изплашена. Както навярно предполагате, все още изпитвам недоверие към мъже в униформи.
Тъжните й очи се втренчиха в Габриел.
— Не сте негов брат, нали?
— Не съм, фрау Ратцингер.
— Така си и помислих. Затова ви дадох очилата. Знаех, че ако сте човекът, за когото говореше Бенджамин, ще тръгнете по следите и те ще ви доведат отново при мен. Трябваше да съм сигурна, че вие сте този човек. Вие ли сте, хер Ландау?
— Не съм хер Ландау, но да, аз съм човекът.
— Немският ви е много добър — каза тя. — Наистина ли сте от Израел?
— Отраснах в долината на Израил. — Габриел без предупреждение заговори на иврит: — Бенджамин ми беше близък като брат. Той би искал аз да отворя плика.
— Тогава мисля, че ви принадлежи — отвърна тя на същия език. — Довършете работата на приятеля си. Но каквото и да правите, не се връщайте отново тук. Не сте в безопасност. — Внимателно пъхна плика в ръцете му и докосна лицето му. — Тръгвайте.
Четвърта част
Синагога край реката
25. Ватикан
Бенедето Фоа се яви на работа в четириетажната сграда до входа на площад „Свети Петър“ в десет и трийсет — напълно нормален за Рим час. В град, пълен с елегантно облечени мъже, Фоа определено бе изключение. Ръбовете на панталона му отдавна не личаха, върховете на черните му обувки бяха олющени, а джобовете на спортното му яке бяха загубили формата си от навика му да ги тъпче с бележници, диктофони и сгънати хартийки. Ватиканският кореспондент на „Ла Република“ нямаше доверие на мъже, притежаващи повече ценни вещи, отколкото могат да поберат в джобовете си.
Той си проправи път сред тълпата туристи пред магазините за сувенири на партера и се опита да влезе във фоайето. Охранител със синя униформа препречи пътя му. Фоа въздъхна тежко и затършува из джобовете си за журналистическия си пропуск. Това бе напълно излишен ритуал: като доайен сред ватиканистите48, лицето му бе толкова добре познато на охраната на пресцентъра, колкото и това на страховития му началник австриец. Да го принуждават да показва пропуска си бе просто една от хитрите форми на наказание, като забраната да пътува в самолета на папата за посещението му в Аржентина и Чили през следващия месец. Фоа бе непослушно момче. Фоа бе на изпитателен срок. Бяха го вързали на кладата, но му даваха шанс за опрощение. Още една погрешна стъпка — и щяха да го подпалят.
Зала „Стампа дела Санта Седе“ — пресцентърът на Светия престол, бе модернистичен остров сред ренесансово море. Фоа премина през автоматично отварящите се стъклени врати и прекоси фоайето, облицовано с лъскав черен мрамор, стигайки до своето кътче в общия офис на журналистите. Ватиканът налагаше обет за бедност на онези, на които благоволяваше да даде постоянен пропуск. Работното място на Фоа се състоеше от малко бюро с телефон и факс апарат, който винаги се повреждаше в най-неудобния момент. Съседката му Джована, блондинка рубенсов тип от списание „Инсайд дъ Ватикан“, го смяташе за еретик и отказваше на многобройните му покани за обяд.
48
Малка и влиятелна група журналисти, постоянно отразяващи събития, свързани със Светия престол. — Б.пр.