Братът и сестрата отишли край реката и седнали до изгорения храст. Те почнали да плачат, че им отнели и последната утеха. Но ето че прелетяла една златна пчела, забръмчала около храста — сякаш търси нещо — и кацнала на рамото на момчето.
— Ела, ела! След мене, след мене! — казвала тя.
Близнаците тръгнали. Пчелата литнала и ги повела. От време на време тя кацвала на някое цвете — да се отмори и да посмуче малко сок. Тъй братът и сестрата вървели дълго. Най-после навлезли в една гъста гора. Пчелата ги отвела пред голяма пещера. В хралупата имало пити мед от диви пчели.
— Тая пчелица е много добра — казало момичето. — Изглежда, че тя ще ни бъде сега като майка. Но ако посегнем да вземем от меда — няма ли да ни ужилят пчелите?
Пчелата разбрала, види се, това. Тя почнала да бръмчи и да обикаля около дървото. Изведнъж всички пчели, които били в хралупата, изхвръкнали и полетели с нея. Тя ги отвела на друго дърво и те почнали да правят пити там, а оная хралупа оставила на децата.
От оня ден сираците заживели в пещерата. Те се хранели с мед и плодове. Пчелата се грижела за тях, както се грижи майка за децата си. Потрябва ли им нещо, помолвали я да им го даде и наистина го намирали в хралупата. Тъй порасли те. Момчето станало едър и силен момък, а девойчето — стройна и хубава мома.
Един ден пчелата казала на момъка:
— Занеси една пита мед на царя!
Момъкът взел една пита, завил я в широки листа, турил я в кошница, която бил изплел, и тръгнал със сестра си. Пчелата ги водела. Столицата на онова царство била много далече, но вечерта, като легнали да преспят, пчелата забръмчала над близнаците и те се събудили пренесени накрай града. На заранта отишли в двореца и казали, че носят дар на царя.
В онова царство хората не знаели какво е мед. Царят хапнал от питата, както си е с восъка. Медът много му се усладил. Той запитал има ли още.
— Има — рекъл момъкът, — но е далече: чак в гората.
— Ще идеш да донесеш, момко. Ще те наградя богато. А това момиче сестра ли ти е?
— Сестра ми е, царю честити. Ние с нея никога не се делим. Близнаци сме.
През цялото време царят гледал все в момата. Види се, харесала му. В онова царство хората били черни. И царят им бил черен. А близнаците били бели. Те се били родили в друго царство.
Царят най-после рекъл:
— Тая мома ще ми стане жена. Тя ще бъде царица. Съгласна ли си?
— Съгласна съм, царю честити — отвърнала тя.
— А ти даваш ли я? — запитал той момъка.
— Давам я, царю честити, щом е съгласна.
Царят се оженил за момата. В това време долетяла златната пчела. След нея хвърчели всички други пчели от гората.
— Какви са тия мухи? — викнал с досада черният цар и почнал да маха с ръце, като видял, че налитат на него.
— Недей ги пъди! — казал кротко момъкът. — Не са мухи, а пчели. Те правят меда, който толкова ти се хареса.
— Тъй ли? Тогава нека останат.
И пчелите наистина останали. Момъкът им съградил кошери. Оттогава и в царството на черните хора се завъдили пчели, а момъкът и момата заживели щастливо в двореца на черния цар.
Харун ал Рашид и съдията
Арабска приказка
Живеел едно време в Багдад един търговец, който продавал стоки по най-големите градове на царството. Като всички търговци и той имал длъжници. Най-много му дължел един търговец от града Дамаск. Десетки пъти багдадчанинът си искал парите, но оня все обещавал да му ги прати, а не ги пращал. Най-сетне престанал дори и да му отговаря на писмата.
Загрижил се багдадският търговец.
„Жив ли е, или е умрял? — почнал да се запитва той. — Трябва да разбера това, защото ми дължи много пари, а и сума моя стока стои у него. Ще трябва да отида да видя какво може да се направи.“
Той привършил по-важните си работи и се приготвил за път. Всичко натъкмил, само едно го безпокояло още: не знаел кому да повери съкровищата си. Имал десет хиляди жълтици, много скъпоценни камъни и разни накити от злато, украсени с елмази, рубини, сапфири и други скъпи камъни. Кому да ги повери? Ако вземе със себе си ковчега, който бил много тежък, ще му пречи при пътуването, а може и разбойници да го нападнат и да му го задигнат. Роднини той нямал, па и верни приятели също.
Дълго мислил търговецът и най-сетне решил да отиде при съдията и да му предаде своите съкровища.
— Моля ти се — рекъл, — господин съдия, приеми да пазиш един ковчег с пари и скъпоценности, докато се върна от дълго пътуване. Много ще ти благодаря за услугата.
— Какво има в ковчега!
Търговецът му казал. Обещал да му остави и ключа. Но съдията помислил, па рекъл: