— Благодаря за скъпия подарък — рекъл Харун ал Рашид. — Пръстенът е наистина много хубав и аз го приемам с голяма радост. Но аз не те повиках само за да ти благодаря. Има нещо по-важно. Тия дни ми предстои да сменя министъра на правосъдието, който е вече стар и иска да си прекара в почивка останалите дни от живота. Мнозина са желаещите за това място; за да се спра на едного, реших да повикам всички и да им предложа да решат едно дело. Който го реши най-справедливо, него ще назнача. Другите изпитах. Само ти оставаш.
Съдията се поклонил отново.
— Ето каква е работата — казал халифът. — Един богат гражданин дал на някой си свой познат или приятел голяма сума пари да ги пази, докато се върне от Мека, дето отишъл на поклонение. Свидетели нямало. Когато се върнал и си поискал парите, оня му рекъл, че не е получавал от него никакви пари. Как мислиш ти: виновен ли е тоя човек?
Съдията не подозрял нищо. Той си рекъл на ума: „Халифът ще назначи оногова, който се покаже най-строг.“
И като погледнал халифа право в очите, отвърнал:
— Не ще и дума, виновен е, светило на правоверните. И много е виновен.
— Да, тъй отговориха всички. Но нали няма свидетели? Прав ли ще бъде съдията, ако го накаже? Никой не е видял гражданина, когато е давал парите на познатия си.
— Ако хората не са видели, видял е Аллах — да бъде прославяно името му на вечни времена.
— Добре — казал Харун ал Рашид. — Какво наказание мислиш, че заслужава тоя виновник?
— Смърт чрез обесване.
Халифът заповядал да повикат търговеца. Оня се явил.
— Познаваш ли тия скъпоценни камъни? — го запитал царят, като му показал ония, които съдията бил подарил на везира.
— Познавам ги. Те бяха преди време мои, но онзи, комуто ги бях поверил да ги пази, ги е присвоил, както се вижда.
— Ами тоя пръстен познаваш ли?
— Познавам го. И той е от моето съкровище. На вътрешната страна на кръжилото му има две букви: О и П.
— Какво значат те?
— „Обичта побеждава“.
— Защо са писани там?
— Пръстенът е останал от моя прадядо. Казват, че той обичал една мома от богато семейство, но техните не му я давали. И той тръгнал по чужбина да работи, за да спечели пари, та да вземе момата. Цели десет години работил, натрупал пари и тогава му дали момата. Той подарил на жена си тоя пръстен, като поръчал да издълбаят на него двете букви за спомен.
— Добре — казал халифът. — Иди настрана. Нека дойде чиновникът, който държи списъците на гражданите.
Когато чиновникът дошъл, царят го запитал:
— Има ли в семейството на главния съдия някой човек, по име Омар, с прозвище Правоверния?
— Няма — отвърнал оня. — В целия род, от седем колена насам, не е записано такова име.
— Да дойде сега чиновникът, който държи списъка на имотите.
Дошъл и тоя чиновник.
— Има ли извадено свидетелство, че новата къща на съдията и чифликът са заплатени напълно?
— Те са заплатени в брой, и то веднага. На продавача не дължи нищо.
— Добре. А записано ли е съдията да е получил голямо наследство или много пари от някой свой роднина?
— Не е записано. Той е наследил от баща си само една малка къща.
— Вървете си всички. Нека остане само съдията. Когато всички си излезли, халифът казал на главния съдия:
— Ти реши делото отлично и съвсем справедливо, без да подозираш, че осъди сам себе си. Ще бъдеш обесен, а имотът ти разпродаден, за да заплати всичко, което си присвоил от търговеца.
Така и станало.
Нечестният съдия не можал да каже ни дума, за да се защити.
Изгубена игла
Арабска приказка
Живеел едно време в града Хоросан керванжията Назим. Той имал пет камили — високи и силни, които много обичал. Но най-много се гордеел с една от своите камили, наречена Нар. За нея той платил петдесет жълтици, когато била още съвсем млада; платил толкова, колкото за всичките й четири другарки заедно.
Нар била водачка на кервана. Тя вървяла начело на останалите камили, била по-силна от тях и по-висока с цяла глава. Мека, светлосива козина, като нежен пух, покривала нейната голяма глава и кривата й яка шия, по която Назим се изкачвал на високия й стръмен гръб, дето сядал между две пухови възглавници. Петдесет звънчета и още толкова пъстри висулки от разноцветни конци и блестящи мъниста украсявали темето, късите уши и дългата муцуна на гордата Нар.
Керванският звънец от кована мед, приличен на прорязан багдадски пъпеш, висял на шията на Нар, окачен на широк, обшит с бисер ремък. В звънеца вместо език имало магарешко бедро, което Назим намерил веднъж в пустинята.
С всички свои украшения и накити Нар била хубавица и щастливият Назим не можел да й се налюбува, смятайки я като дар от съдбата за своите добродетели.