— Добре, но какво ще правя без кожух? Ще измръзна.
— Глупчо, глупчо! Иде пролет, а после — лято. Защо ти е през лятото кожух?
Селянинът заложил кожуха на кръчмаря. Отишъл си. С него влязла в къщата и Неволята. Легнала до огнището и заспала. На другия ден се разпъшкала: глава я боляла. Па и на селянина се не работело. Надвечер Неволята казала:
— Хайде да отидем пак в кръчмата. Аз ще почерпя.
— Не ща — рекъл сиромахът. — Ти си се научила да черпиш, а друг да плаща. Нямам ни пари, ни кожух за залагане.
— И това ще се нареди. Ти ела с мене, па се не бой! Пари ще намерим.
Отишли. Пак пили, яли, веселили се, а на тръгване Неволята накарала селянина да заложи на кръчмаря шейната си.
Тъй се пропил сиромахът. Днес — колата, утре — ралото, вдругиден — воловете: всичко изпозаложил, всичко изпопил. След месец била заложена и хижата, дето живеело бедното семейство, и кожухът на невястата, и котлето, дето си варели гозба.
Когато Неволята казала на сиромаха да отидат пак в кръчмата, той й рекъл:
— Сега ми олекна вече, Невольо: нямам ни къща, ни кожух, ни шейна, ни рало, ни волове. Нищо нямам. А който няма нищо, той няма и грижа за нищо. Ако щеш, води ме в кръчмата, ако щеш — отвъд кръчмата. Само едно запомни: отсега нататък нито черпя, нито плащам.
Тогава Неволята се угрижила.
— Добре — рекла. — Аз ще черпя, аз и ще плащам отсега нататък. А ти ще правиш каквото ти кажа.
— Кажи що да направя!
— Ще изпросиш от съседа си за един ден колата и воловете му. Ще кажеш, че отиваш за дърва.
Отишъл той и помолил съседа си да му даде колата и воловете.
— Трябват ми да си докарам дърва — рекъл. — Ако искаш, готов съм да ти работя цяла седмица за отплата.
— Добре. Вземи ги, но гледай да ги не претовариш!
— Разбира се, съседе. Нима пръв път отивам за дърва?
Подкарал сиромахът колата. Когато излязъл от селото, настигнала го Неволята и се качила на колата: тя била много слаба, не й се вървяло.
— Накъде да карам?
— Към големия оброчен камък, дето е накрай полето, при гората. Знаеш ли го?
— Знам го. Стигнали до мястото.
— Повдигни камъка и го отмести! — рекла Неволята. — Аз ще ти помогна, колкото мога.
Когато преместили камъка, под него зинал дълбок трап, пълен догоре с жълтици. Селянинът натоварил парите на колата.
— Я виж, Невольо, дали не е останала някоя жълтица в трапа!
— Не е. Ни една се не вижда.
— Слез в трапа: там ще видиш по-добре!
Неволята скочила в трапа, а селянинът я похлупил с камъка. После покрил жълтиците с тор, съчки и клони, па подкарал колата и си казал:
— Добре, че затиснах Неволята в трапа. Да я бях оставил на свобода, щеше да ми пропие и тия пари.
Като откарал жълтиците у дома си, той ги скрил в зимника. Върнал на съседа си колата и воловете, но не му казал нищо. А на другия ден отишъл да му работи, както бил обещал. И понеже Неволята не била вече с него — тръгнало му на добре. Като излязъл да оре нивата на съседа, изровил в нея гърне с жълтици. Отнесъл ги на съседа си и му казал как и къде ги е намерил.
— Благодаря ти — рекъл оня. — Половината ще дам на тебе, защото ти ги намери.
И му дал половината. Тогава селянинът си накупил имот, издигнал си висока къща, сдобил се с гора, с добитък, с нивя и ливади. Годината била плодородна. Той спечелил от едно хиляда. А жълтиците в зимника си стоели още непокътнати. След няколко години той станал най-голям богаташ в оня край.
Чул за това и брат му, но не повярвал. Ала един ден видял, че сиромахът идва на кон в града, при него. Идва и кани него и жена му на гости. На имен ден го кани.
— Чух, че си разбогатял — рекъл търговецът. — Вярно ли е? По-рано нямаше що да ядеш, а сега каниш и гости… С такова разсипничество няма да отидеш далече.
— Ба, не се грижи за мене! Има и за гостите, има и за децата. По-рано наистина нямах що да ям, но сега имам — струва ми се — повече и от тебе. Ела да видиш!
— Благодаря, ще дойда.
На другия ден търговецът отишъл с жена си в селото. Гледат: висока къща, разкошно наредена, много по-хубава от тяхната, с големи градини наоколо. Къща като дворец. Завидели те на селянина. А като седнали на трапезата, видели, че идват всякакви хора — и бедни, и богати, и слепи, и куци… И домакинята гощава всички, а домакинът приказвал с всички. На брата си и на жена му той не казал дума, макар че и тях гостили като другите.
Когато свършил угощението и гостите се разотишли, търговецът запитал селянина:
— Как се замогна за такова късо време, братко? С търговия ли спечели толкова пари, или ограби някого?
— Не улучи, брате. Ни с търговия, ни с обир. Мене ми пречеше Неволята и докле се отърва от нея, много патих.
И той му разказал как Неволята вървяла по петите му и го дебнела деня и нощя; как го накарала да тръгне с нея по кръчмите и да пропие всичко; как заложил и дрехи, и имот, додето му останало само едно тяло и една душа; как след това — като видяла, че няма вече нищо за залагане — Неволята му показала трапа с парите, как — най-сетне, — след като натоварил жълтиците, той накарал Неволята да влезе в трапа и я похлупил с тежкия камък, та се отървал от нея завинаги.