— Какви хора?
— Взводът, който изпратих в опразнения ти лагер. Всички са били изпържени. Без предупредителни изстрели. Нищо не е останало от тях, само димящи ботуши!
Жегна ме чувство на вина. Въздъхнах.
— Извинявам се, генерале. Явно все още имаме проблеми с доверието.
— Не е било нужно да оставяш базата си в режим на автоматична отбрана.
Затворих очи, опитвах се да мисля. Всяка смърт на техен пехотинец беше чиста загуба на ресурс. Нима грешах поначало? Толкова ли не можех да се откажа от властта и да предам кормилото в ръцете на така наречените професионални военни? Нека те защитават света за разнообразие. Зачудих се дали всички дребни диктатори в историята са имали такива моменти на съмнение в собствената си правота.
— Беше въпрос на доверие, сър. Пренастройването на кулите се извършва чрез гласови команди. Ако го бях направил, преди да тръгнем, щяхме да останем без никаква защита. Не забравяй, че вие ни нападнахте първи. Съжалявам, че са загинали свестни мъже, съжалявам за това при всеки наш сблъсък. Но вината е ваша. Имахме споразумение с правителството, но веднага щом решихте, че сме слаби, вие ни вдигнахте мерника. Никой не може да ме вини, генерале, че съм направил необходимото да се защитя.
Нов глас се намеси в разговора:
— Твърде близо са, Ригс. Издавам заповед на всички единици да прихванат приближаващите цели и да стрелят при моя команда.
— „Патън“, отвори общия канал. Кроу, чакай! — извиках аз, вперил поглед в големия екран. Самолетите наистина се бяха приближили, докато аз спорех с Кер. — Дай ми още една минута, адмирале.
— Ригс? — каза Кер. Звучеше едновременно ядосан и примирен. — Чух всичко. Явно не си блъфирал.
— Рядко го правя, сър.
— Добре, щом така искаш.
Връзката прекъсна, а секунди по-късно самолетите се разделиха на две формации и поеха по отдалечаващи се курсове на север и юг. Облизах устни, без да откъсвам поглед от екрана. Разминало ни се беше на косъм.
Замислих се за кулите в лагера, които бях оставил в режим на автоматична отбрана. Замислил го бях като капан и сигурно съм си давал сметка, че ще загинат хора. Чувствах се виновен, но не виждах какво друго бих могъл да направя. Ако ги бях изключил, хората на Кер щяха да завземат фабриките веднага. Ако се бях обадил на Кер да го предупредя за капана, той сигурно щеше да организира атака срещу танковете ми. Просто се бях опитал да се измъкна от затрудненото си положение по най-бързия и най-тихия начин. Надявал се бях Кер да отложи завземането на лагера до сутринта и междувременно ситуацията да се промени. Спомних си една военна аксиома, за която бях чел някъде, а именно, че всеки план — и най-вече добре обмисленият и сложен план — рядко оцелява след първия сблъсък с врага.
Поведох своите реещи се китове на юг, към главния лагер, като броях всяка миля със затаен дъх. Кер скоро щеше да си даде сметка накъде сме се насочили. Реших, че е време да му отклоня вниманието, и казах:
— Танкисти, поемаме към малкото си селце при Стафорд Крийк.
— Постъпи искане от „Наполеон“ за частен канал — обяви моят танк.
Приех искането с въздишка.
— Какво си намислил, Ригс?
— При Стафорд Крийк бяха разквартирувани две роти пехотинци, Кроу. Ще ми се да проверя дали още можем да разчитаме на тях.
— Отсега ти казвам, че поне още ден-два ще се правят на ударени. После, ако решат, че сме достатъчно силни, ще потвърдят лоялността си. Дай да си продължаваме по пътя и да превземем главната база, преди онези да са се усетили.
След кратка пауза казах:
— Искам да оставя Сандра на брега, сър. Тя ще говори с пехотинците. Още хора на наша страна ще ни дойдат добре.
— Въпроси от лично естество накланят везните на добрата военна тактика, а? Ами, хубаво. Защо не? Може пък да си спретнем и тържество за рожден ден, докато сме на брега. Хей, народе, някой да има рожден ден?
Чух доста гласове да се смеят на заден фон, неколцина от пехотинците дори се писаха доброволци за рожденици. Изпръхтях и затворих канала, сметнал, че съм получил желаното одобрение.
Цялата формация спря край брега, успоредно на главното шосе в района на Стафорд Крийк. Наложи се буквално да избутам Сандра от лодката.
— Оставам с теб — каза тя, скръстила ръце на гърдите си и изкривила театрално физиономия.
— Сандра — прошепнах аз, — всички ни гледат. Решително отказвам да въвлека гаджето си в поредната битка с неясен край.
Сержант Куон стана от металната пейка, на която седеше.
— Аз ще я придружа, сър. Тъкмо ще видя дали можем да разчитаме на подкрепления от тукашния контингент.