— Така, сега покрий всички камери и се насочи към пръстена с ускорение 3 g.
Корабът изпълни заповедта. Двамата със Сандра изръмжахме под натиска на ускорението. Хрумна ми да отстъпя пилотското кресло на Сандра, но ако някой от нас щеше да припада, по-добре да е тя, а не пилотът. Намирахме се в бойна ситуация.
— Следващия път ще осигуря и за теб хубаво кресло като моето — обещах ѝ. — Ако има следващ път.
— Защо да няма? — попита тя. — Мислиш, че ще ни настигнат и ще стрелят по нас?
— Възможно е, но има и куп други неща, които могат да се объркат.
— Какви?
— Скоро ще разберем — казах аз.
— Просто ми кажи.
Въздъхнах.
— Добре. Тревожа се за времето.
— За времето ли?
— Теорията за относителността.
— Моля?
Вдишах дълбоко няколко пъти. При голямо ускорение дори разговорите бяха трудни.
— Даваш си сметка, че се намираме на светлинни години от Земята, нали?
— Да.
— Ами, направих някои изчисления с помощта на компютъра. Най-близките звезди от тип B, за които знам, тоест сини гиганти, са Регул и Алгол. Те са на по-малко от сто светлинни години от Земята, но пак са много далече.
— Тоест, намираме се най-малко на петдесет светлинни години от Земята?
— Повече от това — казах аз и кимнах.
Сандра ме гледаше с големите си кафяви очи. Кожата ѝ внезапно придоби зеленикав оттенък.
— От ускорението ли ти става лошо? — попитах аз.
— Просто говори.
— Добре. Нали знаеш, че не би трябвало да пътуваме със скорост по-голяма от скоростта на светлината, на теория?
— Да, но го направихме.
— Може би.
Тя ме зяпна.
— Пътуването не продължи петдесет години!
— За нас — да, не продължи. Но извън нас, в реалността, може и да са минали петдесет години. Възможно е пътят дотук да е отнел много време и… сещаш се…
— Като се приберем, всичките ни приятели и познати ще са старци?
— Не точно. Работата е там, че сега ще изминем същото разстояние за същото време.
Хубавите кафяви очи на Сандра се загледаха в нищото, докато тя се опитваше да осмисли казаното от мен. Зеленикавият оттенък на лицето ѝ се задълбочаваше.
— Сто години. Повече от сто години. Ще са умрели отдавна.
— Може би — казах аз.
Наблюдавах я как се бори с тази представа.
— Затова постоянно си имаме работа с извънземни машини, нали, а не с форми на живот? На машините не им пука за времето. В известен смисъл са безсмъртни.
— Да, но не бързай да откачаш. Може и да ни се размине. Има факти, които противоречат на тази теория. Например макросите реагираха много бързо, когато изпратиха още кораби, след като унищожихме първия. Ако релативистичните ефекти бяха налице, те не биха могли да реагират толкова бързо. Щяха да минат много години, преди да разберат, че сме ги победили и че трябва да изпратят още кораби.
— Не знам, Кайл. Може да имат на корабите си някаква технология, която ние нямаме. Този пръстен е техен. Те знаят как да работят с него. Може би разполагат с механизъм, който противостои на времевите ефекти и за който ние не знаем нищо.
Вдигнах рамене.
— Мда. Интересен повод за размисъл. Така или иначе, скоро ще разберем.
Сандра дълго мълча. „Сокоро“ се придвижваше към пръстена. Релефните изображения на вражеските кораби скъсяваха дистанцията, но по всичко личеше, че няма да ни настигнат. Добре, че бях оборудвал „Сокоро“ с допълнителни двигатели при минимален товар.
Бяхме на няколко минути от пръстена, когато Сандра се обади отново:
— Какво ще правим, ако е минал повече от век?
— Е, ще си бъдем двамата — бодро казах аз.
Тя не се зарадва особено на думите ми. Всъщност май по-скоро се ядоса.
— Знаеш ли какво ще направя, ако се приберем у дома и заварим всичките си приятели мъртви, Кайл?
— Не.
30.
„Сокоро“ беше подценил скоростта на макроските кораби или пък те бяха ускорили, осъзнавайки, че ще се измъкнем. Така или иначе, три от тях бяха почти в стрелковия ни обсег, когато стигнахме до пръстена.