Наредих на „Сокоро“ да обърне и да поеме със слаба обратна тяга към пръстена. Макроските кораби наистина ни ескортираха. Явно смятаха да ни следват до самия портал, а може би и през него. Досещах се, че не са в настроение за игрички. Машините по принцип държат много на правилата.
Измъкнах се с мъка от креслото си. Направих няколко предпазливи стъпки. Проблемът не беше в силата на натиска — тя беше близка до нормалната, — а в посоката ѝ — не отдолу нагоре, а настрани. Подпрях се на креслото, после се метнах към най-близката дръжка, каквито бях поръчал из целия кораб. Дръжките приличаха на скоби, като евтини закачалки за хавлиени кърпи, но много по-здрави. Придвижих се към стената и я докоснах. Металът се стопи под пръстите ми.
— Къде отиваш, по дяволите? — не се сдържа накрая Сандра, без да сваля поглед от усилията ми да стигна до кухнята. — Не ми казвай, че си огладнял точно сега.
Върнах се минутка по-късно, след като се бях преборил с вратата на хладилника. Ако мускулите ми не бяха нанитно подсилени, тази странична гравитация щеше да е почти непосилна. Дори с нанитите в тялото си се чувствах тежък, все едно съм с водолазен костюм на дъното на океана.
Смъкнах се в креслото си. Връчих на Сандра кенче бира, после отворих моето. Пивото вътре се разпени едва-едва. Повечето неща в хладилника бяха пострадали от гравитационните сили, но кутийките за бира неизменно издържаха на големите ускорения.
— Да празнуваме — казах аз.
— Да празнуваме какво?
— Живота. Все пак още дишаме.
— Ще пия за това — каза Сандра и надигна кенчето. Бирата потече по бузите и косата ѝ. Тя посегна към лицето си и почна да се оплаква. Да пиеш, когато ускорението те е залепило за креслото, е форма на изкуство, която Сандра още не беше усвоила.
— Топла е — каза тя след кратко мълчание. Вече наближавахме пръстена.
— Да. Сигурно е заради радиацията на синия гигант. Кухнята не е изолирана.
— Безопасно ли е да пием това нещо?
Допих си бирата, после смачках кутийката. Продължих да я мачкам, докато не стана колкото кубче захар. Да мачкам кутийки от бира ми се беше превърнало в навик.
— Не се тревожи за радиацията — казах. — Като се приберем, нанитите ще ни оправят на молекулярно ниво.
— Ще боли ли?
— Много.
После влетяхме в пръстена и всичко се промени.
31.
Скоростта ни не беше достатъчно ниска да навлезем безопасно в атмосферата на Венера. Да, движехме се при обратно ускорение, но на моя нанокораб нямаше скоростомер, а неясните гласови команди като „вкарай ни бавно“ явно невинаги вършат работа. Корабът не разполагаше с програмни кодове за допълнителна проверка на заповедите ми при навлизане в пръстен, нито имаше предишен опит с такива маневри. И резултатът се оказа плачевен.
Когато дойдох в съзнание, изчислих, че сме минали през пръстена със скоростта на звука. От астронавтска гледна точка това е много ниска скорост, но когато се удариш с нея в гъста като супа атмосфера, нещата не изглеждат точно така. Въздухът на Венера по плътност прилича на нашата вода. Да навлезеш в нея на скорост е като да забиеш самолет в океана. А ние дори не се плъзнахме по повърхността ѝ, а направо се пльоснахме в нея.
Според мен бяхме оцелели само заради допълнителната маса, която корабът беше съсредоточил в стените на мостика. Останалата част от корпуса беше пострадала жестоко. Предната стена беше празна и огъната.
— „Сокоро“? — извиках кораба.
— Слушам.
Олекна ми. Поне мозъчната кутия беше оцеляла.
— Къде сме?
— Неизвестно.
— Защо предната стена е празна? — Гледах я и тревогата ми растеше бързо. Не просто липсваха познатите релефни изображения, стената беше огъната зловещо навътре на много места.
— Извънредните процедури наложиха нови приоритети на нанитните формации. Преминавам към стандартни настройки.
— Не — побързах да го спра. Не знаех какви са извънредните приоритети, но поне засега ми звучаха като добра идея. — Остани на извънредни приоритети.
— Разбрано.
Понечих да разкопчая предпазните колани с дясната си ръка, но тя не ми се подчини. Усетих стържене на кости. Десният ми палец май беше счупен. Стиснах зъби, издърпах го рязко напред и го наместих. Нанитите щяха да свършат останалото. Разкопчах се с лявата ръка и се надигнах с мъка от креслото. Най-напред отидох при Сандра. Тя беше пострадала повече от мен и чувството за вина ме жегна с нови сили. Докоснах я и тя се размърда със стон.
— У дома ли сме?
— Почти — отвърнах. — Почивай, ранена си.
— Не ми пука — каза тя, стиснала здраво очи. — Само ми кажи коя година сме.