Когато приключихме с мобилизацията, разполагахме само с пет хиляди души, една пета от които не бяха войници, а обслужващ персонал. Приемах само доброволци и настоявах всички да се подложат на инжекциите.
Назначих Сандра за свой личен адютант. Това предизвика подхилвания сред мъжете, които аз се опитвах да игнорирам. На тяхно място и аз бих се подхилвал. Осигурих ѝ бюро в частния си кабинет в командния модул. Задачата ѝ бе да сортира входящите съобщения до мен, а те бяха безкрайни. Работата ѝ харесваше: позволявала ѝ да изтрива всички неприлични мейли от фенките ми, преди да са стигнали до мен.
Междувременно главният ни лагер на Андрос бе претърпял значителни промени. Хиляди войници бяха настанени в стоманените си модулни жилища на разширената територия на базата. Започнали бяха да наричат жилищните си модули „тухлите“, най-често добронамерено. Всеки модул приютяваше от шестнайсет до двайсет души. Бяха удобни и с добра климатизация, което си беше същински бонус в тропическия климат на Бахамите.
Броят на тухлите растеше, заедно с тях се разрастваше и Форт Пиер. Много от тухлите използвахме като складове за продоволствие и оръжия. Други бяха оборудвани с машини за рециклиране на въздух, вода, храна и отпадъчни продукти. Трети бяхме натъпкали с реактори, които да ни осигуряват енергия. Всеки от реещите се танкове разполагаше със свой модул, нещо като стоманен гараж.
Големият ден най-после дойде. Времето беше ясно и горещо. Всичко живо гледаше към небето и току поверяваше таблетите си за очакваното пристигане на макросите. Дори Кроу изглеждаше изнервен и току поглеждаше към небето.
А после слънцето залезе и разочарованието ни затисна заедно с мрака. Макросите закъсняваха. Новината предизвика смесица от облекчение и подновени тревоги. Какво би могло да означава това закъснение? Щяха ли изобщо да дойдат? Проблем ли имаше? Възможно ли бе да им потрябваме чак след половин година или повече? Още колко щяхме да чакаме в пясъците като хиляди булки пред олтара?
Дните минаваха и хората започнаха сериозно да се изнервят. Организирах им военни игри. Хиляди мъже се потяха под жаркото слънце. Упражнявахме стопяване на пясък в стъкло, изпепеляване на дървета и стрелба по керамични мишени. И постоянно държахме под око небето.
След още седмица напрежението започна да спада. Не пусках никого в отпуск, но намалих дежурствата. Продоволствието и оборудването бяха налице, хората — също, следователно бяхме в състояние да реагираме бързо при нужда.
На осмия ден слуховете вече обикаляха от уста на уста — макросите имат различен от нашия календар и за тях една година е равна на наши хиляда; истинската им цел била да натоварят редки метали, които са изкопали от астероидите в Слънчевата система още преди месеци, а цялата тази история за войската била комуникационно недоразумение; не бил останал никой, срещу когото да се сражават макросите, и можело да ни потърсят след столетие или повече; корабите им били тръгнали насам, но щели да минат години, преди да се появят; всички макроси били унищожени.
Не обръщах внимание на тези теории. Чаках и наблюдавах небето. Бях нащрек като всички останали. Може би защото имах предчувствие какво предстои.
35.
Появиха се преди зазоряване в края на една непрогледна безлунна нощ. Закъснели бяха с единайсет дни и можех да се хвана на бас, че междувременно половината от моите хора са ги отписали.
Сандра ме събуди с леко побутване. После взе да ме целува, докато аз се протягах и прозявах в леглото. Имахме цяла тухла само за себе си, но едва малка част от нея бе заделена за жилищни нужди. По-голямата част от модула изпълняваше ролята на команден щаб.
— Какво става? — попитах шепнешком.
— Дойдоха — каза тя.
Ококорих се рязко. Надигнах се още по-рязко и ако рефлексите на Сандра не бяха ускорени от нанитите в тялото ѝ, сигурно щяхме да си фраснем главите.
— Появили са се обекти на екраните? — попитах и почуках леко по стената, за да включа тавана.
— Да — отговори Сандра. — Има и видео онлайн.
Нашите „тухли“ бяха нещо повече от модули за жилищно настаняване, приличаха повече на нанокораби, отколкото на класически каравани. Стените гъмжаха от нанити и бяха програмирани да реагират на докосване. Интерфейсът бързо се превърна във втора природа на онези, които работеха с него. Единично почукване включваше осветлението. Двойно го изключваше. Задържиш ли натиска по-дълго, от порядъка на секунда, се появяваше релефно меню с допълнителни опции. Дори ако пехотинецът беше сляп, лесно щеше да се ориентира с пръсти и да избере нужната опция даже ако е с дебели ръкавици — програмирал бях интерфейса да подсили маркираните опции с леки вибрации, които се усещаха ясно.