— По наша преценка ескортиращите кораби са от клас „крайцер“, сър — каза Робинсън, който току-що се бе появил в залата.
— Така изглежда — казах аз, като продължавах да въртя с пръсти схематичното изображение на макроса. — Като гледам, огневата им мощ ще е по-голяма от тази на нашите изтребители. Когато си построим изтребители. А това какво е?
Робинсън зае мястото си в другия край на компютърната маса. Със сръчни движения изолира част от големия екран за себе си и го свърза с моя, така че да вижда онова, което гледах аз.
— Не знам, сър.
— Робинсън, вече са над остров Уейк. Нямаме много време.
— Знам, сър, но досега не сме имали възможност да огледаме корабите им толкова отблизо. Онези, които изпратиха над Китай, нямаха такава система.
— Прилича на оръдие.
— Да, сър — каза той.
— Възможно ли е да ни копират? Монтират на корабите си лазерни оръжия, за да компенсират нашата по-голяма далекобойност?
— Не знам, сър — каза Робинсън. Изглеждаше стресиран. — Може да е сензор с голям обсег.
Анализът на вражеските кораби беше задача на флота, а не на пехотата, но Кроу още нямаше готовност да се занимава с такива неща. Флотът изоставаше драматично в развитието си. През последните месеци бяхме посветили времето и усилията си на войската, която трябваше да подготвим за макросите, а малкото ресурс, който оставаше в резерв, се насочваше към отбранителните системи на Земята. За всички ни беше ясно, че на НАТО не може да се разчита. При липсата на разузнавателна информация от флота бях възложил на Робинсън да класифицира и анализира всичко, което знаехме за корабите на макросите. Сметнал бях, че ще се постарае, предвид че и той щеше да дойде с мен на малкото ни космическо приключение.
Очертах с пръст съмнителната изпъкналост. Наистина приличаше на оръдие. Сякаш усетило вниманието ми, нещото трепна и се завъртя, все едно следи движещ се обект.
— Има си дуло. Определено е оръжейна кула. А ние не знаем какво прави, така ли е? — попитах аз.
— Да, сър. Няма предишни данни за оръжие от този тип на крайцер. Може да ги е имало на корабите от първото нашествие срещу Земята, но тогава те бяха толкова далече, че нямаме данни за конфигурацията им.
— Е — казах аз, — май ще трябва да изчакаме, докато не стрелят по нещо, и тогава ще научим едно-друго за тези големи кули.
— Така излиза, сър.
Обърнах се към капитан Сарин, която нервничеше на няколко крачки от мен.
— Изкарай на масата часовник с приблизителното време на пристигане.
Тя подскочи и се хвана на работа в своя участък на големия екран. Подразних се, но се постарах да го скрия. Трябваше и сама да се сети за часовника, без аз да ѝ казвам. Целият ми команден екип беше съставен от неопитни хора. Изправени бяхме пред безмилостен противник с неизвестни намерения, а се препъвахме в собствените си операционни системи. Опитах се да измисля някакво оправдание за новаците, но не можах.
— Офицери, искам да кажа нещо още тук и сега — казах и ги огледах бавно един по един. Всички изглеждаха засрамени. Явно си даваха сметка, че заслужават да ги напляскам, за едно или друго. — Трябва да се стегнем — казах високо. Бих ударил с юмрук по масата, но се боях да не пукна бронираното стъкло на компютърния плот. — Започва се. Изпийте едно кафе или нещо друго, но ви искам будни! Така, провери ли някой дали отбранителните ни кули са изключени, така че макросите да се спуснат, без да ги посрещне автоматичен обстрел?
— За това не отговаря ли трафик-контролът на флота, сър? — попита майор Робинсън.
— Да. Но ти вярваш ли им достатъчно, за да не провериш дали наистина са го направили?
Една ръка се вдигна уплашено. Ръката на капитан Сарин, същата, на която бях възложил да изкара часовник за оставащото време. С другата си ръка Сарин продължаваше да работи върху менюто.
— Аз го потвърдих, сър — каза тя.
Кимнах ѝ доволно.
— Ето, виждате ли? Капитан Сарин е постъпила предвидливо.
Часовникът, вече готов, започна да отброява назад от двайсет и две минути. Постарах се да намеря за всекиго по нещо, което да запълни оставащото време. Чакането винаги е трудно за войниците. Научил бях това по време на службата си в Залива като лейтенант. Мозъкът ни се справя по-лесно със стреса, когато има да свърши нещо, та дори то да е безсмислено.