Изръмжах и посочих компютърния екран.
— Може поне да включим активните сензори.
— О… ами, дали идеята е добра, сър? — каза Робинсън.
Изгледах го. Какво го беше уплашило толкова, за бога? Извиках интерфейса на сензорната система. Не погледнах нито веднъж към офицерите си, но усещах осезаемо техните погледи.
Пръстите ми се задържаха над компютърния плот. Пасивните ни сензори бяха включени, но корпусът на макроския кораб ги правеше безполезни. Очаквали бяхме, че влезем ли в трюма, емисиите ни няма да стигат до външния свят. Но включех ли активните системи, това можеше да подразни макросите. Затова офицерите ми бяха на тръни. Въздъхнах и отпуснах ръка върху сивия стоманен ръб на компютърната маса.
— Първото търкане с макросите е превърнало целия ми щаб в ято пилета, така ли? — попитах.
— Да, сър — отговори капитан Сарин.
Погледнах я и се засмях.
— Е, ти поне имаш куража да си признаеш, че те е страх… което само по себе си звучи доста странно. Да, тези кораби са страшнички. Но ние трябва да действаме решително, когато се налага.
— По тази точка нямаме възражения, полковник — каза Робинсън. — Но бихме искали първо да се отдалечим от Земята, така че само ние да пострадаме при… при евентуални грешки.
Кимнах. Вече разбирах какво имат предвид. Бояха се, че ще предизвикам някое ужасно недоразумение, което ще потопи Куба, да речем, под вода.
— Добре — казах накрая. — За известно време ще го играем щастлив и кротък товар.
Всички си отдъхнаха с облекчение.
— Но преди това ще обсъдя едно-две неща с макросите — добавих, без да обръщам внимание на подновения им шок. — Команден модул, отговори.
— На линия.
— Изпрати на макроското командване следното. Всички тухли са натоварени. Готови сме за път.
Кой знае защо, очаквах да ми отговорят вербално. С „добре дошли на борда“ или нещо от този сорт. Ала машините мълчаха.
— Сър, вратите се затварят! — извика капитан Сарин, после прати образ от външните ни камери към екрана на компютърната маса. Описа бърз кръг с показалец, при което камерите приближиха шеметно образа. Тъмните стени на трюма се стрелнаха с невероятна скорост, после остана само ослепителна бяла светлина. Камерата намали автоматично яркостта, но въпреки това всички мигахме заслепени.
— Запомнете този образ — казах аз. — И се сбогувайте с родния свят.
Гледахме като хипнотизирани как четирите гигантски триъгълни врати се затварят. Плажът ни мамеше неустоимо. Дърветата се навеждаха под напора на вятъра, усилил се в ранния предобед. По всичко личеше, че след няколко часа ще се извие тропическа буря — живеех на острова вече година и се бях научил да познавам признаците. Скоро небето щеше да притъмнее, а сребристите облаци да се слеят в сива пелена. Със Сандра обичахме да се разхождаме по плажа, когато бурята не беше много силна. Усещането за топлия дъжд по лицето щеше да ми липсва.
— Команден модул, изпрати следното. Какви са координатите на звездата, към която пътуваме?
Мълчание. Офицерите бяха затаили дъх. Чакахме, загледани в големите врати. Последният ярък бял кръст от слънчева светлина се стопи, а отговор още нямаше. Триъгълниците се затвориха с оглушителен трясък. Като вратите на гробница.
— Входящо съобщение: „На товара не е разрешено да пита“.
Изръмжах.
— Това пък какво трябва да значи?
— Според мен означава, че не искат да им задаваме никакви въпроси — каза капитан Сарин.
Изгледах я раздразнено.
— Знам. Имах предвид, че казаното не ми харесва. Ега ти и съюзът. Чувствам се недооценен.
Подът потрепна едва доловимо. Странно усещане, като от лек земен трус. Както можеше да се очаква, в трюма цареше непрогледен мрак. Нямаше нито прозорци, нито осветление. След като големите врати се бяха затворили, вътре беше тихо и студено като в гроб.
— Май излетяхме, сър — каза Робинсън.
— Сериозно? Включете външните светлини — наредих аз.
Капитан Сарин зашари с ръце по менюто. Явно бе намалила светлините докрай, за да не подразни домакините ни. На всяка тухла бяхме монтирали по един прожектор. Големите халогенни крушки светнаха и на екрана отново се появи образ.
— Завърти камерата. Да видим дали са ни пратили някого.
Сарин завъртя камерата на триста и шейсет градуса, после, по мое нареждане, я насочи към тавана.
— Аха — казах аз.
Всички гледаха като хипнотизирани. На тавана на трюма имаше две машини-работници, каквито бях виждал и преди — метални безглави мравки. На мястото на главите им имаше лазерни оръжия.
— Работници — казах замислено. — Оборудвани с оръжия. Онова зад тях сигурно е нещо като врата. Явно не искат да им влизаме в кораба.