Надигна се и ми направи знак да я последвам. В кухнята се строполих на един стол.
— Какво ви каза той? — ме попита Фубуки.
Излях си душата. Гласът ми трепереше, в очите ми напираха сълзи. Опасни думи заизлизаха от устата ми:
— Мразя господин Сайто. Той е мръсник и глупак.
Фубуки леко се усмихна.
— Не, лъжете се.
— Е да, разбира се. Вие сте добра, не виждате лошото. Но може ли някой да издаде такава заповед и да не е…
— Успокойте се, заповедта не идва от него. Той само е предал нарежданията на господин Омоши. Нямал е избор.
— В такъв случай господин Омоши е…
— Той е много особен — прекъсна ме тя. — Но е вицепрезидент. Нищо не може да се направи.
— Бих могла да поговоря с президента, господин Ханеда. Той що за човек е?
— Господин Ханеда е изключителен човек, много интелигентен и много добър. Уви, и дума не може да става да отидете при него и да се оплаквате.
Така беше и аз го знаех. Недопустимо бе да се прескочи дори едно йерархично ниво от долу на горе, да не говорим за няколко. Можех да се обърна само към прекия си началник, тоест към госпожица Мори.
— Вие сте единственото ми упование, Фубуки. Знам, че не можете да направите нищо за мен, но вашата човечност ми помага много. Благодаря ви.
Тя се усмихна.
Попитах я какво означава името й. Тя ми показа визитната си картичка. Разчетох идеограмата и възкликнах:
— Снежна буря! Фубуки означава „снежна буря“. Прекрасно е да се наричаш така!
— Родена съм по време на снежна буря. Родителите ми приели това като знак на съдбата.
Припомних си списъка на персонала: Мори Фубуки, родена в Нара на 18 януари 1961… Дете на зимата. Внезапно си представих снежната буря над чудния град Нара с многобройните му камбани — не беше ли напълно естествено, че тази великолепна жена се е родила в ден, когато красотата на небето се е сляла с красотата на земята?
Заговори ми за детството си в Канзай. Аз й разказах за моето, започнало в същата провинция, недалеч от Нара, в селцето Шукугава, близо до връх Кабуто. Само при споменаването на тези приказни места очите ми се пълнеха със сълзи.
— Колко съм щастлива, че и двете сме деца на Канзай! Там бие сърцето на древна Япония.
Там биеше и моето сърце, когато петгодишна напуснах японските планини, за да замина за китайската пустиня. Това първо изгнание остави такива следи в душата ми, че винаги съм била готова на всичко, за да заживея отново в страната, която дълго време смятах за моя родина.
Върнахме се по работните си места. Все още не бях намерила решение на проблема си и по-малко от всякога знаех каква е ролята ми в „Юмимото“. Единственото, което ме успокояваше, бе мисълта за моята колежка Фубуки Мори.
Трябваше значи да си давам вид на заета, като се правя, че не разбирам езика, който се говори около мен. Започнах да поднасям чашите с кафе и чай, без дума да обелвам и без да отговарям на любезностите на служителите. Те не бяха в течение на новите разпореждания и се чудеха защо милата бяла гейша изведнъж е започнала да се държи просташки като янки и да мълчи като риба.
Тъй като „ошакуми“ не ми отнемаше много време, реших, без да питам никого, да разнасям пощата.
Трябваше да бутам голяма метална количка из гигантските зали и да давам на всекиго предназначените за него писма. Работата ми пасна като ръкавица. Първо, използвах езиковите си познания, тъй като адресите бяха изписани с идеограми — когато господин Сайто беше далеч от мен, не криех, че знам да чета. Второ, стана ясно, че не напразно съм наизустила списъка на персонала — не само че разпознавах служителите, но и можех при случай да им честитя рождените дни, както и тези на жените и децата им.
С усмивка и поклон казвах: „Ето пощата ви, господин Ширанаи. Честит рожден ден на малкия Йоширо, който днес навършва три години.“
При което всеки път ме поглеждаха втрещено.
Тази работа ми запълваше времето, тъй като компанията беше разположена на два етажа. Количката ми даваше законно основание да взимам асансьора. Обичах да го правя заради огромния прозорец на площадката. Представях си, че се хвърлям от него. Залепях чело на стъклото и мислено политах надолу. Градът беше толкова далече, че докато падах, можех да наблюдавам много неща.
Бях намерила призванието си. Тази проста, полезна, човешка работа ми позволяваше да се отдавам на обогатяващо духа съзерцание. Мечтаех да върша това цял живот.
Но ето че господин Сайто ме привика в кабинета си и ми прочете заслужено конско — бях се провинила в поемане на инициатива. Вършех нещо без разрешението на преките ми началници. Освен това пощальонът се намирал пред нервна криза, тъй като се смятал почти за уволнен.