Выбрать главу

— Трябваше да изчакате завръщането му.

— Сигурно и други фирми се интересуват от този нов продукт. Можеха да ни изпреварят, докато господин Сайтама се завърне.

— Да не би случайно да подлагате на съмнение работата на господин Сайтама?

— В никакъв случай. Но господин Сайтама не говори френски и не познава Белгия. Той щеше да срещне много повече трудности от Амели-сан.

— Млъкнете. Този отвратителен прагматизъм е достоен само за западняците.

Изречено най-безсрамно в лицето ми, това ми се стори малко прекалено.

— Моля да ми простите недостойното западно поведение. Допуснахме грешка, така да е, но от нея може да се извлече полза и…

Господин Омоши се приближи към мен и страшният му поглед прекъсна фразата ми.

— Предупреждавам ви — това беше вашият първи и последен доклад за „Юмимото“. Поставихте се в много лошо положение. Излезте! Не искам повече да ви виждам!

Не изчаках повторна покана. В коридора още чувах виковете на тази планина от плът и смутеното мълчание на жертвата. После вратата се отвори и господин Тенши се присъедини към мен. Отидохме заедно в кухненския офис, смазани от обидите, които бяхме понесли.

— Простете ми, че ви въвлякох в тази история — каза той.

— Но моля ви, господин Тенши, не се извинявайте! Цял живот ще ви бъда благодарна. Единствен вие тук ми дадохте някакъв шанс. Това беше смело и великодушно от ваша страна. От самото начало знаех, че е така. Сега, след всичко, което ви се стовари на главата, го знам още по-добре. Но мисля, че надценихте шефовете — не трябваше да им казвате, че аз съм направила доклада.

Той ме погледна изненадан.

— Не съм им казал аз. Припомнете си нашия разговор — смятах дискретно да съобщя това на господин Ханеда, а не на господин Омоши, с когото нямаше нищо да постигнем.

— Значи господин Сайто е казал на вицепрезидента? Ама че мръсник, ама че глупак! Можеше да се отърве от мен, така и двамата щяхме да сме доволни, но не, трябвало е да…

— Не говорете така за господин Сайто. Той не е толкова лош, колкото си мислите. И не той ни е издал. Видях бележката на бюрото на господин Омоши и знам кой я е написал.

— Господин Сайтама?

— Не. Трябва ли изобщо да ви казвам кой?

— Трябва!

Той въздъхна.

— Бележката беше подписана от госпожица Мори.

Все едно че ме бяха ударили с нещо тежко по главата.

— Фубуки? Не е възможно.

Господин Тенши мълчеше.

— Не вярвам! — продължих. — Най-вероятно подлият Сайто й е наредил да напише тази бележка. Той дори няма куража да издаде някого и го прави чрез други!

— Грешите по отношение на господин Сайто. Той е задръстен, комплексиран, малко тъповат, но не е лош човек и никога не би ни предал на гнева на вицепрезидента.

— Но Фубуки не е способна на това!

Господин Тенши отново въздъхна.

— Защо ще направи такова нещо? — продължих. — Да не би да ви мрази?

— О, не. Тя не го е направила, за да навреди на мен, а на вас. Аз не губя нищо. Но вие губите шанса си да напреднете във фирмата, и то за много дълго време.

— Нищо не разбирам! Тя винаги се е държала приятелски с мен.

— Да, докато оправяхте календарите и фотокопирахте правилника на клуба по голф.

— Но аз не бих могла да заема мястото й!

— Точно така. Тя не се е страхувала от това.

— Тогава защо ме е издала? Какво й е пречело това, че работя за вас?

— Госпожица Мори доста се измъчи, докато заеме сегашния си пост. Явно е сметнала за недопустимо вие да се издигнете само десет седмици след постъпването си в компанията.

— Направо не ми се вярва. Би било толкова подло от нейна страна.

— Всичко, което мога да ви кажа, е, че тя наистина се е измъчила през първите си години тук.

— И иска да ми се случи същото! Жалка история. Трябва да говоря с нея.

— Мислите ли?

— Разбира се. Как иначе могат да се уредят нещата?

— Преди малко, когато господин Омоши ни заливаше с обиди, вие се опитахте да му говорите. Успяхте ли да уредите нещата?

— Сигурно е, че ако не се разговаря, проблемите никога няма да бъдат решени.

— Още по-сигурно ми изглежда, че ако разговаряте, рискувате да усложните положението.

— Бъдете спокоен, няма да ви замесвам. Но трябва да говоря с Фубуки. Иначе ще се поболея.

Госпожица Мори прие предложението ме с любезно удивление. Заседателната зала беше свободна и ние се настанихме там.

Започнах с тих, спокоен глас.

— Мислех, че сме приятелки. Нищо не разбирам.

— Какво не разбирате?

— Нима ще отричате, че сте ме издали?

— Нямам какво да отричам. Спазих правилника.

— И правилникът е по-важен за вас от приятелството?

— Приятелство е силно казано. Да кажем по-скоро „добри отношения между колежки“.