Върнаха се в стаята си без да се поглеждат, изкъпаха се и си легнаха без дори да вечерят.
Когато отвори очи, Чарли видя, че още е тъмно като в рог. Беше сънувал кошмар, в който отново се биеше с Джефри, но вместо Макрейд ги гледаше фигура, забулена в сенки, от която се виждаха само две червени очи.
— Убий го — долетя глас като трошене на сухи есенни листа и Джефри замахна към Чарли. Противникът му се счупи на парчета огледало, в които победителят видя не своето отражение, а това на лорд Дакавар.
Събуди се плувнал в пот. Когато очите му свикнаха с мрака, видя Джефри да спи легнал по гръб и леко похъркващ. От отворената му уста течеше лига.
„Как може човек и насън да изглежда толкова тъп“, помисли си Чарли и замалко да го каже, когато видя черната фигура. Тя беше на едър страж, държащ дълъг крив нож в ръката си. Лицето му не се виждаше от нощните сенки, независимо, че от прозореца се процеждаше бледа лунна светлина.
— Хей! — прошепна Чарли и се изправи. Стражът рязко се извърна и момчето видя лицето му, грубовато и изопнато. — Какво правиш?
— Другият е недостоен. Трябва да останеш само ти — долетя отговорът. Джефри се размърда в кревата си и простена насън, но не се събуди.
Мисълта на Чарлс заработи трескаво. Възможно ли бе Дракол да е решил, че избраникът, който трябва да поеме по пътя на Алекс е само един?
Голям праз, ако бе решил така, помисли си Чарли. Джефри може и да бе тъпак, но това не означаваше, че може просто да го заколят. Нещо в лицето му го издаде, тъй като стражът изруга злобно и метна ножа си към него.
— По дяволите! — Чарли се хвърли моментално настрани, а ножът се заби във възглавницата. — Събуди се, Джефри! — извика Чарли. Стражът изтегли дълъг прав меч от колана си и тръгна към другия актьор, който тъкмо отваряше очи:
— Какво… — попита сънен, когато в стаята им влетя сър Макрейд, вдигнал по един меч във всяка от ръцете си. Стражът тъкмо замахна към Джефри, ала Макрейд блокира удара му с едното си острие, а с другото го посече.
Убиецът падна на земята и от устата му изби кръв.
— Кой те изпрати? — коленичи до него Макрейд.
— Мракът на този свят — изсмя се мнимият страж и издъхна със злобна усмивка.
Старият рицар прокле. В стаята дойдоха още стражи, които осветиха помещението с факлите си.
— Какво стана? — попита единият от стражите. — Видяхме двама от нашите мъртви и…
— Този човек — кимна към мъртвия сър Макрейд — беше пратеник на Гилдията на Убийците. Ако не бях станал до нужника, двамата избраници щяха да са мъртви. Срамота е, че охраната на Кралския Дворец зависи от това дали съм изпил достатъчно вино през нощта!
Стражите наведоха виновно глави, а Дракол влезе в стаята.
— Щом пратеник на Гилдията е бил тук, значи стражите не са могли да направят нищо, стари приятелю, знаеш го. Вие двамата добре ли сте?
Чарли кимна колебливо, Джефри просто гледаше със зяпнала уста и изглеждаше сякаш всеки момент ще повърне.
— Присъствието на пратеника също така ни потвърждава — продължи Дракол, — че Гилдията на Убийците работи с лорд Асмоел и вече той знае, вероятно благодарение на шпионите си, за присъствието на избраните. Което от своя страна значи — пое си дъх, — че най-вероятно ще трябва да тръгнем още на сутринта.
Глава V
Лорд Асмоел
Граф Вайлъс беше от малцината които влизаха в тронната зала на лорд Асмоел без да очакват смъртта си. Повечето черни елфи, извикани от повелителя си знаеха, че най-вероятно имат някакво провинение и ги очаква най-строгото наказание. Самата зала бе построена така, че да вдъхва страх дори и в сърцата на най-смелите — мрачна и огромна като пещера, осветена от призрачно зеленикаво сияние, осеяна с паяжини.
Но за Вайлъс интериорът извикваше единствено раздразнение. Беше се забавлявал страхотно в залата си за мъчения с едно джудже и няколко души, чиито вътрешности опитваше да извади и преплете, без да убива жертвите си. Смяташе, че ще успее в експеримента, когато му съобщиха, че лорд Асмоел го чака. Вайлъс се разсея и изтърва жертвите си, което вкисна настроението му. Затова иначе красивото му надменно лице изглеждаше сърдито и свадливо, а острите нокти на дългите му пръсти час по час нервно минаваха през абаносовочерната му коса.
Озовавайки се пред трона на своя повелител той все пак си спомни за добрите обноски и коленичи на пода (мръсния, както по-късно установи по лекетата на безупречно черния си панталон) и каза: