— Повикали сте ме, господарю мой.
Сетне вдигна очи и за пореден път се запита струва ли си да имаш толкова сила, щом цената е такава. Лорд Асмоел не бе нищо повече облечен в ръждясала ризница скелет, кой знае защо наметнат и с черен плащ, все едно на костите му можеше да им стане студено.
— Очаквах ви по-скоро, графе — отекна в ума на Вайлъс гласът на пророка.
— Бях… зает — внимателно премисли думите си графа, давайки си сметка, че ходи по тънък лед. Като за скелет, Лорд Асмоел се славеше с учудващо избухлив характер и тези които го разочароваха свършваха одрани живи и очакващи смъртта си в кафези, спуснати от крепостните стени на замъка. Вайлъс го знаеше, тъй като често се наемаше лично да върши тази работа, не по задължение, а от любов към занятието. Нямаше обаче да му е приятно ако самият той беше поставен в такава клетка, затова бързо добави:
— Моля, да ме извините!
— Извинен си — отекна мисълта на Асмоел в главата му, — но друг път бъди по-старателен. Приготвил съм ти специална изненада.
— За мен? — вдигна глава черният елф. — Трогнат съм.
— Глупакът Дракол е викнал в Ралмия момчета от селението, наречено Земя. Навярно се ръководи от старите легенди за великия крал Александър.
— Не звучи като добра стратегия, да се ръководиш от стари предания — кимна Граф Вайлъс.
— Дракол със сигурност ще ги изпрати срещу мен, вероятно с Перлата на Феникса и други магически оръжия. Това не е проблем, тъй като дори да стигнат дотук, лесно ще се погрижа за тях — черепът на Асмоел отвори уста — неговият опит за усмивка. — Но както знаеш, графе, ти си ми любимец. Защо лично да се разправям с онзи магьосник и жалките му слуги, а ти да скучаеш? По-добре иди да се занимаеш с тях. Сигурен съм, че ще ти е забавно.
Вайлъс облиза устни с червения си език. Вярно си беше, наистина щеше да му е забавно.
— Намери момчетата, които Дракол е докарал дотук и ги убий. После убий и самият Дракол. Ако някой друг пътува с тях, убий и него. По вкуса ли ти е такава задача?
— Звучи като отговорна държавническа работа. Веднага се заемам. Считайте го за свършено, господарю мой.
Сетне се отправи развълнуван към стаята си. Най-после! Щеше да се отправи на истинско приключение!
Глава VI
На път
Нито едно от двете момчета нямаше настроение за сън след нощната случка с убиеца, а Макрейд и Дракол не им оставиха време за почивка… След много бърза закуска младежите трябваше в просъница да облекат магическите си брони, да препашат вълшебните си мечове и да застанат на входа пред Кралския замък, натоварени с торби, пълни с провизии. Градът наоколо все още спеше и единственият, който бродеше из улиците бе вятърът. В Ралмия, за разлика от Земята, където беше лято, есента отдавна бе настъпила, а във въздуха се усещаха първите следи от зимния студ.
Сър Макрейд вече ги чакаше, а малко по-късно слезе и Дракол. Магьосникът се бе загърнал в тежък плащ и бе скрил лицето си с ниско спусната качулка.
— Съжалявам, че нямах повече време, което да ви оставя за тренировки, но виждате, че Асмоел е разбрал за вас и няма време за губене — рече Дракол.
— Направих каквото можах — изръмжа сър Макрейд. — Но основно ги бива да се заяждат един с друг.
Младежите сведоха поглед, но за тяхно щастие магьосникът не пожела да вземе отношение по въпроса, а само каза:
— Да тръгваме! Пратих съобщение до Рудолф и Сианна, те ще ни чакат на входа на града.
Пътуването през нощните улици не бе много приятно. Луната крадешком се показваше през покривите на къщите и приличаше на немилостиво око, броните на момчетата и старият им учител тихо подрънкваха в тишината, смесващи се с шумоленето от плаща на Дракол. Накрая групата стигна градската порта, където навъсени стражи насочиха алебарди към тях, преди да разпознаят сър Макрейд и магьосника.
— Простете, господари — каза единият страж, а после се обърна към другия. — Джек, викни джуджето и елфата!
Вторият страж кимна и бързо се отправи към малка барачка до вратата и почука. От сградата излезе най-странният дует, който момчетата бяха виждали. Напред ходеше ниско джудже с брада тъй черна, че изпъкваше дори в нощния мрак. Зад него…
Зад джуджето крачеше прекрасна елфа с дълга златиста коса и елегантни тесни дрехи, наметната с красив тъмнозелен плащ. На рамото й бе наметнат лък, а до него имаше колчан, от който се подаваха перата на стрели.
— Чухме за убиеца — изръмжа джуджето, — успяхте ли да научите нещо от него?