— Какво иначе можеше да има в нея? — попита Джефри предпазливо.
— Трол — отвърна кратко джуджето — или дракон.
— Е, мъничка е за дракон, Руди — възрази Сианна, — но за трол би била идеална. Или пък за семейство гоблини.
— Да — съгласи се джуджето, — за щастие обаче изглежда, че няма нищо вътре.
Вечеряха малко сушено месо, греейки се на стъкмения от Дракол огън. Уморени, бързо заспаха.
На заранта снегът вече бе спрял да вали, но това бе слаба утеха, тъй като бе натрупал и всичко докъдето поглед стигаше бе покрито с бяла пелена. След половин ден ход бяха капнали от умора и дори елфата посрещна радостно гледката на пушек пред себе си, който предвещаваше появата на град.
Беше по-скоро градче, поселище на хора и джуджета на име Копитник, в центъра на което ги посрещна симпатично ханче, примамило уморените пътници с вкусните миризми на прясно приготвени гозби.
Изгладнял като вълк Джефри излапа почти половин патица, блажено се отпусна на един стол пред камината и задряма.
— Добре си хапна — подкачи го Сианна. Момчето се сепна и се изчерви, което предизвика усмивка по лицето на Чарли, макар последният също да не бе останал гладен.
— Така трябва — обади се Рудолф, — един мъж има нужда от добра и силна храна.
— Точно така — съгласи се и сър Макрейд, — как иначе ще има сили за подвизи?
Елфата уморено вдигна очи към тавана, след което обаче дяволита усмивка озари лицето и тя приближи отпусналия се на стола пред камината Джеф.
— Изстинал ли си? — попита тя.
— Аз? — учуди се момчето. — Ами не знам…
— Да проверим — каза тя и започна леко да масажира рамената му. Джефри се усмихна щастливо. Ако беше котка щеше да замърка.
— Познавам я от ей такава — показа Рудолф на сър Макрейд, докато наблюдаваше гледката, седнал в един отдалечен ъгъл и отпиващ глътка ейл — и никога не е правила това за мен.
— Твоето момиче е пораснало, Руди — отговори старият рицар, — но в едно не се е променила.
— Какво?
— Продължава да харесва абсолютно безотговорни нехранимайковци — Макрейд разкваси устата си с малко ейл.
— Хлапетата са добри, Мак — възрази джуджето.
— Малкият си го бива, да — рицарят погледна към Чарли, който си говореше с Дракол на съседната маса. — Но големият е доста… как да ти кажа. Струва ми се, че е излишен.
— Струва ти се грешно, Мак — поклати глава джуджето. — Моето момиче никога не би харесало някой без качества.
— Надявам се да си прав.
В това време Чарли говореше с Дракол за нещо, което го бе притеснило.
— Кръчмата е почти празна, магьоснико — рече момчето — и ако има някой в нея това са жени, деца или старци. Така бе и като влязохме в селото. Хората са угрижени.
— Прав си — съгласи се вълшебникът и повика една от сервитьорките. — Няма ли мъже в това село? Питам, защото не ги виждам, да не би да се е случило нещо лошо.
— Още не знаем — отвърна жената, сетне лицето й се изкриви, — но се опасяваме, че да.
— Какво е станало? — попита Чарли.
Макрейд и Рудолф спряха да пият от ейла си, а Сианна изостави масажа си, Джеф се сепна… кръчмарката бързо привлече вниманието им:
— Е, добре. Чуйте моя разказ.
Глава IX
Пътникът в беда
Всичко започна с идването на студа. Никой от нас не помни, дори и най-старите, зимата да е идвала така рано и да е бивала толкова люта. Макар, шепнат бабите край пламъците, в древни времена да е било така. В древни времена — по времето на Прокълнатия и неговия син.
Дали е тъй или иначе, има учени хора, които да кажат. Аз лично мога да потвърдя, че зимата ни затвори по домовете и единственото ни удоволствие бе от време на време някой да ходи на гости при другия, за по чаша скоросмъртница и парче сланина или сирене. Така вероятно щяхме да стоим затворени до пролетта, но на третия ден откак наваля — тук снегът падна по-рано, отколкото на по-ниските места, а по върховете вече бе бяло, докато тук още се виждаше жълтата растителност — в града дойде едно слабичко, много хубаво момче, побледняло като платно. Кожата му бе като сняг на фона на черната коса, която падаше по раменете му сплъстена и мръсна. Момчето изглеждаше доста уплашено и измъчено. Дрехите му бяха станали на ресни и тук-таме по тях се виждаха кървави петна. Ръцете му бяха увити с парцали и той ни рече, че скриват гадни рани, макар никога да не ги откри, че да ги видим и промием. Говореше бързо и заекваше от притеснение, а очите му постоянно шареха насам-натам, като че да бе изплашен или да крие нещо.