Дракол вдигна ръце и синия щит отново проблесна колебливо, задържайки парчетата над себе си. Обърна към Макрейд, лицето му бе изкривено от болка:
— Изкарай ги оттук!
Макрейд кимна към Рудолф. Джуджето приближи Сианна и я освободи от оковите, докато Макрейд прехвърли ръката на Джеф през рамото си, взе меча му и го повлече към изхода.
— Бягай, Чарли!
— А, Дракол? — момчето погледна стареца, който се бе превил под тежестта на Храма.
Магьосникът се усмихна.
— Казах ви, че мисията е безумна. Радвайте се, че губите само един спътник.
— Дракол, не! — викна Чарли. Каменните блокове от сриналия се таван приближиха още малко и старецът изстена. — Не, аз и Хелана…
Дракол погледна Чарли и се усмихна язвително:
— Ще бъдете премазани. Махайте се оттук.
В този миг Чарли усети как мощни лапи го сграбчват и повличат навън.
— Бързо, глупако! — ревеше Хелана.
Макрейд и Джефри вече бяха излезли от Храма. Главата на ранения младеж клюмна настрани и дори под забралото Чарли видя как очите му се разширяват. Сианна прегърна Рудолф силно и двамата отправиха последен поглед към Дракол, който вече бе паднал на колене под сриващия се таван.
— Спасете Ралмия — синьото сияние около магьосника угасна. Камъните се строполиха с оглушителен тътен.
Глава XVII
Да продължиш напред
Джефри не си спомняше ясно какво точно се бе случило през дните, последвали смъртта на магьосника Дракол. Побоят, нанесен му от граф Вайлъс го остави целият в синини, но физическата болка бе нищо сравнение с мъката, която младежът чувстваше заради смъртта на стария вълшебник.
„Ти си виновен“, нашепваше предателски глас в главата му. „Твоя бе идеята за тази мисия.“ Мисълта гризеше Джеф и не му даваше нито да мисли нормално, нито да се храни. Дори присъствието на Сианна не можеше да го разведри.
Но ако Джеф бе изпаднал в черна меланхолия, то Чарли бе в дълбока депресия. Той почти не спря да плаче през първата нощ, последвала гибелта на стария маг, изпъди Хелана с крясък и се изолира от останалите. Чувстваше, че душата го боли. Упрекваше себе си, че не е литнал с дракона по-рано, за да не се умори Дракол така фатално в битката си с Аркаджак, укоряваше дракона, че не е успял да помогне и вместо това го е издърпал, крив му беше и Джефри.
Макрейд потъна в мислите си и не говореше с никого. Рудолф и Сианна се разхождаха из освободения град на орките, много от които бяха загинали, а Хелана се бе свила и от време на време премигваше на парцали.
Освен тъга всеки един от тях изпитваше и бясна омраза към граф Вайлъс и тайно мечтаеше да го убие. Фактът, че черния елф се бе измъкнал и от патрулите орки, които Аркат прати по следите му влудяваше тъгуващите спътници.
Така в скръб те изкараха няколко дни, когато една сутрин Макрейд ги събра.
— Нямаме право да стоим повече тук — каза старият рицар. — Последните думи на Дракол бяха, че трябва да спасим Ралмия и ние трябва да изпълним заповедта му. Време е отново да тръгваме на път.
— Орките ще ни покажат път през тунелите, който ще ни изведе до Гората на Сънищата, където живеят елфите и кентаврите. Там ще си отдъхнем малко, след което ще се отправим към Саликарнас, Градът на Крадците. Там ще разберем какво е станало с нашия крал и ще вземем лодка, с която ще се отправим към остров Кобник.
Рицарят скръсти ръце пред гърдите си.
— Въпроси?
— Какъв е смисълът да продължаваме, щом магьосника го няма? Досега винаги той ни е спасявал — глухо промърмори Чарли. — Без него сме обречени.
— Аз съм виновен — изстена Джефри, — аз докарах всички ни тук…
— За да ме спасиш — прекъсна го Сианна, — не вини себе си за смъртта на магьосника, рицарю.
— Какъв рицар съм аз, всеки път аз съм виновен за това, което става. Аз нападнах графа, аз…
— Миналото е минало — прекъсна го Макрейд. — Волята на Дракол бе да продължим пътя си и няма време за самосъжаления. Ако имате уважение към паметта му, ще правите каквото е наредил и след кончината му.
Младежите наведоха глави.
— Но за едно си прав… — Макрейд погледна момчетата. — Не искам повече да нападате графа! Оставете аз да се оправя с него!
Оркът Аркат приближи спътниците.