— Винаги ли каните гостите си с помощта на нинджи? — полюбопитства Джефри.
Форкоу го погледна и се разсмя. От устата му полетяха мазни трошици.
— Доведете останалите гости! — щракна с пръсти.
Група гоблини, които стояха на пост до трона му, се втурнаха към малка вратичка в ъгъла на залата. Няколко минути след като минаха през нея те се появиха отново, теглейки огромен кафез. В него стоеше измършавял мъж с червеникава коса, на чието лице бе изписано пълно отчаяние.
— Ваше величество! — викна Макрейд.
— О, мой рицарю — отвърна мъжът. — Не биваше да идваш тук.
— Като мишки се хванахте в капана — долетя смразяващо познат глас. Джефри се обърна в посоката му и видя граф Вайлъс, лениво облегнат на стената в противоположния ъгъл на залата.
— Тези мишки могат да хапят силно, графе — отговори студено Макрейд.
— Но не и в присъствието на котките — предупреди Ореал.
— Господа — провикна се възмутено барон Форкоу, а после спря погледа си върху Сианна — и дами. Моля ви! Сега е време за пир, не за убийства.
— С теб винаги е време за пирове, Форкоу — изсъска черният елф. — Кажи на нинджите си да ги довършат. Само елфата искам за себе си.
— Не ти даваш заповедите тук — излая Ореал.
— Да се пробваш срещу мен ли искаш, смешнико? — отговори графът. — Само да свършим и ще те уредя. Но хубаво.
Вайлъс погледна към разплулата се фигура на Форкоу.
— Щом искаш, ще поиграем още малко.
Нинджите настаниха пленниците си от едната страна на масата и останаха изправени зад тях. Вайлъс седна от другата страна.
— Добър апетит! — пожела любезно баронът. — Хайде, не се стеснявайте, ще ме обидите. Пък няма да ви харесам, като се обидя.
Озадачени, спътниците започнаха да се хранят. Храната беше вкусна, макар и с някаква странна подправка. Изглеждаше, като че ли дори на граф Вайлъс му се услажда.
… Макрейд вдигна очи.
— Не мога да ям, докато владетелят ми гладува!
Форкоу кимна.
— Ами да, разбира се: крал Конар. Ореал! Позволи на човека да нахрани своя владетел!
Нинджата приближи Макрейд, който занесе една чиния с храна и някак успя да я прокара през решетките на кафеза.
— Скоро ще ви измъкнем — обеща рицарят.
Ореал изсумтя.
Кралят започна да се храни, без да смее да погледне Макрейд в очите.
След като всички от групата — дори Хелана — изглеждаха заситени, Форкоу спря да яде и се усмихна спокойно.
— Сега вече играта може да започне.
Граф Вайлъс се усмихна коварно.
— Вашата храна бе отровена — баронът избърса устни със салфетка. Черният елф избухна в смях. — Вашата също, графе.
Вайлъс млъкна, а в следващия миг почервеня.
— Как смееш, нагла свиня такава!
— Това обаче не е всичко, нали, бароне? — Само Макрейд запази самообладание.
— Не — отвърна Форкоу, — скучно ми е.
А после взе една салфетка и обърса покапалата по гушата си мазнина.
— Хайде да играем. Аз имам противоотрова, която може да ви спаси. Но кой заслужава да живее, вие или пратеникът на лорд Асмоел? Нека един войн от групата на Ралмия се изправи в дуел с легендарния граф Вайлъс. Ако той победи, ще ви пусна да продължите по пътя си. Ако пък вие победите, графе — погледна към черния елф, — ще получите противоотровата и ще гледате как останалите бавно умират. Според мен това е честно.
— Браво, барон Форкоу. Не обичам да се шегуват за моя сметка, но няма по-висше мъчение от надеждата. С теб ли ще се бия, агънцето ми? — Вайлъс се обърна към Джефри.
— Щом искаш — младежът се изправи на крака.
— По-добре с мен, Вайлъс — постави ръка върху рамото на любимия си Сианна. — Или те е страх, че и ти ще бъдеш победен от жена, като убиеца си?
— Оо — облиза се Вайлъс. — Напротив. Това ще ми бъде повече от приятно.
— Да бъдеш победен? — повдигна вежда Сианна и Чарли неволно се разсмя.
— Не, графе — обади се тежко Макрейд — Ще се биеш с мен. — И докосна нещо, скрито в една от свивките на бронята си. — Заклеваш ли се в честността на предложението си, барон Форкоу?
— Да, разбира се — развесели се дебелакът.
В този миг рицарят извади масивен блестящ скъпоценен камък, който грейна в цялата зала.
— Тогава знай, че Перлата на Феникса бе свидетел на клетвата ти и ако я нарушиш, ще погинеш.