— Какво има? — тя обърса очи, търсейки сълзите, които би трябвало да бъдат там.
— Един човек настоява да Ви види. Обясних, че сте заета, ала той настоява. Много е… — Орин се раздвижи неловко, — труден за игнориране.
— Кой е той?
— Отказа да се представи, ала каза, че го познавате. Твърди, че новините му са от първостепенна важност. Настоява да говори с вас незабавно.
— Добре — сънливо кимна Ариста. — Изпрати го след минутка.
Орин излезе. Тя поизглади роклята си, осигурявайки си поне частично достоен вид. Дългият живот сред простолюдието бе смъкнал доста границата на определяното от нея за допустимо. Оправяйки косата си пред огледалото, Ариста се зачуди къде ли е отишла принцесата на Меленгар — и дали ще се върне.
Докато се оглеждаше, вратата се отвори.
— С какво мога да…
На прага стоеше Есрахаддон, облечен в роба с неопределим цвят. Ръцете му бяха потънали в блестящите гънки. Брадата му беше по-дълга, косата му беше посивяла. Изглеждаше по-стар, отколкото си го спомняше. Не бе виждала магьосника от онова утро край река Нидвалден.
— Ти пък какво правиш тук? — тонът й се вледени.
— И аз се радвам да Ви видя, Ваше Височество.
Допусналият магьосника Орин все още не бе затворил вратите. Това се промени след кратък поглед от страна на Есрахаддон.
— Виждам, че се справяш добре и без ръце — рече Ариста.
— Човек се приспособява към нуждите си — отвърна той, сядайки насреща й.
— Не съм те поканила да сядаш.
— Не съм молил за разрешение.
Столът на Ариста я блъсна по краката, карайки я да се стовари в него.
— Как го правиш без ръце или звук? — рече тя, надвита от любопитството си.
— Не помниш ли как обяви уроците за приключени при последната ни среща?
Ариста отново се вцепени.
— Помня. Помня и как подчертах, че не желая да те виждам повече.
— Много хубаво. Обаче имам нужда от помощта ти да открия наследника.
— Отново го изгуби, а?
Есрахаддон не й обърна внимание.
— Можем да го открием с проста магия за местоположение.
— Игричките ти не ме интересуват. Чака ме цял един град.
— Трябва да направим магията незабавно. Можем да я сторим тук и сега. Имам представа къде е, но времето ни притиска и не мога да си позволя да тръгна в грешната посока. Разчисти бюрото си и да започваме.
— Нямам намерение да върша нищо такова.
— Ариста, знаеш, че не мога да направя това сам. Трябва ми помощта ти.
Принцесата го прониза с поглед:
— Трябваше да помислиш за това, преди да организираш убийството на баща ми. Ако има нещо, което трябва да сторя, то е, да поръчам екзекуцията ти.
— Не разбираш. Важно е. Хиляди животи са заложени на карта. Това е повече от твоята загуба. Много по-сериозно от загубата на стотица крале и хиляда бащи. Не си единствената, която страда. Нима мислиш, че съм се наслаждавал на хилядолетния престой в тъмницата? Да, използвах теб и баща ти да избягам. Нуждата ме мотивира — защитаваното от мен е много по-важно от всеки друг индивид. Сега прекрати тези глупости. Времето ни изтича.
— Толкова съм щастлива да не съм ти от полза — тя се подсмихна. — Не мога да върна обратно баща си, нито да те убия. Ти няма да позволиш да бъдеш заловен повторно. Това е истински подарък, възможността да ти се отплатя за онова, което ми отне.
Есрахаддон въздъхна и поклати глава:
— Не ме мразиш, Ариста. Вината е тази, която те разяжда — знанието, че за смъртта на баща ти си виновна, колкото и аз. Ала църквата е отговорна за всичко, организирайки бягството ми, което евентуално ще посочи наследника. Въведоха те в Гутария с пълното знание, че аз ще те използвам.
— Изчезвай! — Ариста скочи на крака с почервеняло лице. — Орин! Охрана!
Писарят успя да открехне вратата и надникна, ала бърз поглед от страна на Есрахаддон отново я затвори.
— Ще доведа помощ, Ваше Височество — долетя иззад вратата гласът на Орин.
— Трябва да си простиш, Ариста.
— Изчезвай! — изкрещя принцесата. Замахна с ръка и вратата се отвори рязко, едва не изхвърчайки от пантите си.
Есрахаддон се изправи и пое към вратата, добавяйки:
— Трябва да осъзнаеш, че си толкова отговорна за смъртта на баща си, колкото и аз.
Ариста затръшна вратата след него и опря гръб на нея. Вината не беше моя! — искаше да изкрещи, макар да знаеше, че това ще е лъжа. В годините след смъртта му се бе крила от истината, ала вече не можеше да го прави. Колкото и трудно да бе признанието, Есрахаддон беше прав.