— Повикайте доктор Герънд — заповяда тя и коленичи край магьосника, нежно придърпвайки ръкавите му.
— Твърде късно — прошепна Есрахаддон, настойчиво вперил очи в нейните. — Не може да ми помогне… отрова… Ариста, слушай… не остава време.
Думите му долитаха бързо в накъсаните паузи. На лицето му имаше израз на отчаяние, примесено с решителност, подобно на удавник, търсещ опора.
— Поеми тежестта ми… намери…
Магьосникът се поколеба, очите му обходиха насъбралите се. Направи й знак да се доближи още.
Когато тя доближи ухо до устните му, той продължи.
— Открий наследника… отведи го със себе си… без наследника всичко пропада…
Есрахаддон се закашля и се замъчи да си поеме дъх.
— Открий Рога на Гилиндора… ще ти трябва наследника, за да го намериш… погребан е с Новрон в Персепликуис… — пое си нов дъх. — Бързо… на Зимния фестивал Ули Вермар свършва… — пореден дъх. — Те ще дойдат… без рога всички ще умрат.
Нов дъх.
— Сега само ти знаеш… само ти можеш да спасиш… патриархът… е същият…
Следващият дъх не се отрони, следващите думи не бяха произнесени. Пулсиращото сияние на робата затихна, оставяйки ги в пълен мрак.
Ариста гледаше как неприятният тебеширен дим от кичура руса коса се вие из стаята. В кабинета нямаше никакво течение, ала пушекът неотменно отиваше към северната стена, където изчезваше сред камъните.
Магията за намиране изискваше изгарянето на част от човека. Косата бе обичайният избор, макар отрязъци от нокти и дори кожа също вършеха работа. След смъртта на Есрахаддон бе поръчала да й донесат вещите на липсващия лидер на националистическата армия. Паркър бе изпратил чифт стари ботуши, разкъсана риза и вълнено наметало. Ботушите бяха безполезни, ала ризата и плащът съдържаха доста съкровища. Събра множество руси косми и парченца кожа, които насипа в кадифена кесия. Бе убедила себе си, че просто иска да види дали магията ще проработи. Когато започна заклинанието, нямаше намерение да действа. Сега не знаеше какво да прави.
За Есрахаддон наследникът значеше всичко. След бягството си от Гутария магьосникът бе посветил живота си на търсенето му дори убеждавайки Ариста да направи магия в Авемпарта, чрез която да открият самоличността на наследника и неговия телохранител. Пазителят моментално бе разпознала като Ейдриън, ала самият наследник никога не бе виждала преди. Русокосият образ бе просто лице — докато след Ратиборската битка не узна, че лицето принадлежи на Дигън Гаунт — водачът на националистите. Нямаше съмнение, че Новата империя бе отговорна за изчезването му. Цветът на дима показа, че той е жив и държан на няколко дни път северно оттук. Взираше се в стената, където димът изчезваше.
— Това е лудост — промърмори на себе си. Не мога да тръгна да търся наследника. Империята го е заловила и ще бъда убита моментално. Пък и съм нужна тук. Защо да ме е грижа за обсесиите на Есрахаддон?
Ако искаше, можеше да се самообяви за кралица на Ренидд и хората щяха да я приветстват. Можеше да владее кралство, по-голямо от Меленгар — и да бъде богата и обичана. Дълго след смъртта й песни и истории щяха да разнасят името й, а статуи и книги да увековечават образа й.
Погледна към спретнато сплатената роба в крайчеца на бюрото й. Беше донесена след погребението му. Всички негови вещи се свеждаха до това парче плат. Посвещавайки всичко на мисията си, бе умрял деветстотин години по-късно — без да я изпълни. Въпросът, каква точно беше тази мисия, продължаваше да я гризе. Лоялност към потомъка на император-хлапе отпреди хилядолетие не можеше да движи Есрахаддон с такъв фанатизъм. Пропускаше нещо.
„Ще дойдат.“
Какво означаваше това?
„Без рога всички ще умрат.“
Всички? Кои са тези всички? Не е възможно да е имал предвид абсолютно всички, нали? Може би просто е бълнувал. Случва се на умиране.
Спомни си очите му, бистри и фокусирани, втренчили се в нея като… Емъри.
„Не остава време. Вече всичко зависи от теб.“
„Сега само ти знаеш… само ти можеш да спасиш…“ Когато Есрахаддон бе произнесъл тези думи, не бе им отдала голямо значение, ала сега само те й бяха в главата. Не можеше да загърби факта, че с последния си дъх магьосникът бе споделил с нея тайните, носени хиляда години. Чувстваше, че той й е поверил скъпоценности с неизмерима стойност, ала без знанието му, те бяха само камъчета. Макар да не можеше да разтълкува словата му, невъзможно бе да игнорира нужното за вършене. Трябваше да напусне. Откриеше ли къде е Гаунт, щеше да уведоми Ейдриън и да остави останалото на него. В крайна сметка той беше пазителят — Гаунт беше негов проблем, не неин.