Павлина се усмихна и мелодично кихна в копринената си кърпичка.
— Желая ви най-добро здраве, Павлина Аникитишна.
Тя избърса сълзите си и кимна:
— Благодаря ви, любезни ми приятелю. Но разкажете ми най-после как така решите да станете горски обитател? Да си призная, и аз неведнъж съм искала да избягам от светската суета и да отида в девствените гори, за да живея там обикновен и простичък живот.
— Защото, Павлина Аникитишна, сте чели прекалено много господин Бернарден дьо Сен-Пиер80 — въздъхна Данила. — Най-опасният вид книги, които ми отнеха моя брат, юноша чувствителен и с прекрасна душа. Той пое към Новия свят да търси рая на природната простота, но загина. Не, графиньо, аз станах отшелник по друга причина. — Той направи малка пауза, погледна изпитателно събеседничката си, сякаш се чудеше дали да продължи, и прочел, изглежда, в очите й нещо, което предразполагаше към откровеност, продължи: — Ако желаете, ще ви разкажа, макар че трябва да ви предупредя: историята е много тъжна.
— От все сърце ви моля! — възкликна тя и притисна ръце към гърдите си. — Много ми е интересно! А колкото до житейската печал, едва ли някой ще ви разбере по-добре от мен.
Слушайки този във всяко едно отношение изтънчен разговор, Митя направо се топеше. Истински благородният разговор прилича на менует, изпълняван от изкусни танцьори. Всеки знае партията си до най-малка подробност, а колко изящество има във всеки звук, във всяко движение!
Той се настани по-удобно и се приготви да слуша. Павлина най-мило сключи пръсти под заоблената си брадичка. А Фондорин обърна взор към пламъка на огнището и през време на целия си разказ нито веднъж не откъсна очи от алените езици и искрите, които с пукот отхвърчаха от брезовите цепеници.
— Няма да ви описвам подробно началото на моя живот, защото то няма пряка връзка с обстоятелствата, които ме накараха да търся уединение в гората. Ще кажа само, че през първия период от своето съществувание подобно на повечето хора се лутах напосоки не толкова сам да намеря пътечка, колко да следвам онази, която бе най-близо. Понякога тези случайни друмища ме извеждаха на високи хълмове, друг път ме караха да се спускам в дълбоки усои, но пътят ми постоянно бе забулен в мъгла и колкото и да се мъчех, можех да виждам само малка част от заобикалящия ме ландшафт. Сигурно така щях да блуждая чак до кончината си, подобно на глупаво дете, ако веднъж, без да имам никаква заслуга за това, а само благодарение на щастливата случайност не се натъкнах на своя път.
— Как тъй? — с живо любопитство попита Павлина. — Разбирам, че говорите в алегоричен смисъл, но все пак как се досетихте, че тъкмо това е вашият път? Да не би там да е имало пътепоказател с надпис: „За Данила Фондорин“?
— Не, нямаше пътепоказател, но когато човек се озове на своя път, няма как да сгреши.
— Защо?
— Защото мъглата, която преди е забулвала взора ти, веднага се разсейва. И ти виждаш околните гори, планини, морета, виждаш високото небе и най-вече съзираш ширналия се пред тебе път, също както и целта на тоя път.
— И каква е тази цел? — графинята нямаше търпение да чуе отговора на своя въпрос и цялата се бе навела напред.
— За мен тя се яви като далечен град, защитен от високи стени и увенчан с безброй сияйни златно-розови кули. За другиго, който е различен от мен, целта щеше да е различна — напълно възможно намираща се не на земята, а на небето. Но аз веднага разбрах, че трябва да вървя натам, напред, към тези назъбени стени, защото отвъд тях ще открия града на Разума, Достойнството и Красотата.
— И какво стана после?
— После, мила Павлина Аникитишна, аз поех по този път. И след известно време, когато се изнизаха страни и години, открих, че съвсем не съм сам на този път. Сдобих се със спътници, не многобройни, но които радваха душата ми. Ние се обединихме в едно добросклонно общество, чиито членове бяха твърде скромни в оценките за собствените си съвършенства, за да се стремят да преиначат човешкото общежитие, затова повече се стремяха към опознаване на Бога, Натурата или самите себе си, защото всички тия тайни са едно и също нещо.
— Не ви разбирам напълно… — Павлина смръщи чело. — Говорите малко неясно.
Ох, какво има да му разбира, ядоса се Митя. Само ми пречи да слушам! От яд той чак изпъшка и така тръсна глава, че чудната запорожка шапка падна на пода и трябваше да я вдигне.
80
Жак-Анри Бернарден дьо Сен-Пиер (1737–1814) — френски писател и ботаник, близък на Русо, автор на прочутия пасторален роман „Пол и Виржини“, възпяващ връщането към природата и чистотата на чувствата. — Б.ред.