Данила пък напротив, изобщо не се дразнеше и кимна, сякаш смущението на Хавронска беше напълно естествено.
— Нима не знаете, любезна ми графиньо, че всички най-големи тайни и всички най-големи събития се намират не извън, а вътре в нас? Всичко, което ни заобикаля, са само насочени към нас въпроси, а нашите деяния са отговорите, които или ни приближават към тайната, скрита в нас самите, или ни отдалечават от нея. И ние, братята на Златно-Розовия Кръст, отначало искахме да разберем собственото си устройство, и чак после, ако откриехме, че това устройство е добро (и само в този случай), да извикаме след себе си всички останали, които биха пожелали да тръгнат с нас към Чудния Град. Всички тия търсения, обаче, представляваха само част от моя живот, разбира се, макар и най-важната и най-висшата, но която все пак не възпрепятстваше обикновените ми занимания. От странство си доведох жена, отидох да живея с нея в Москва и заживях като щастлив глава на семейство.
— Значи сте женен? — Павлина се усмихна, сякаш се зарадва на приятната изненада. — И как се казва съпругата ви?
— Тя се казваше Джулия — с равен глас отвърна Фондорин, както и преди без да откъсва поглед от огъня. Тя беше прекрасно дете на слънчева страна, изпълнено с живот и любов, но аз я погубих и това е първото от престъпленията, които извърших и заради които съвестта ме наказва всеки ден.
— Тя е загинала? — графинята прикри устните си с пръсти, миглите й затрепкаха и по всичко личеше, че сълзите всеки момент ще бликнат от широко отворените й очи. — Не вярвам, че сте имали вина за това!
— Тя не издържа на нашия суров климат. А кой я доведе тук, и то преди началото на зимата? Аз. Нямах търпение да се срещна със своите съмишленици, да приложа на дело придобитите в странство знания, и аз докарах послушното момиче, което се канеше да стане майка, в тази чужда за нея, студена страна. Джулия така чакаше пролетта, топлината, слънцето, а умря в една снежна вечер на слепия месец февруари…
Ето че сълзите се търкулнаха по бузите на Павлина Аникитишна, леко и обилно. Фондорин помълча известно време, после се изкашля и продължи своя разказ.
— Тя умря в ръцете ми, докато раждаше. Сигурно щях да полудея от мъка или щях да избера последния лек срещу непоносимата болка — самоубийството, ако не трябваше да спася детето. Моят син дойде на този свят много мъничък и слаб. Сам бидейки лекар, не се надявах, че детето ще оцелее, но се сражавах за неговия живот с всичката си ярост и отчаяние и благодарение на Разума постигнах невъзможното. Детето оцеля. Лесно можете да си представите колко мнителен и плах баща след всичко това станах за своя син. Той беше кекав и слаб, затова го нарекох Самсон, та името на библейския юнак да му даде здраве и сили. Така живеехме двамата и моето съществувание беше изпълнено с двоен смисъл: висшия, който съзирах под сянката на Златно-Розовия Кръст, и обикновения, без който животът е безцветен и невъзможен. А после преди две години в Москва се случиха едни Обстоятелства. Тоест всъщност първоначално те не се случиха в Москва, а в Париж, където тълпата отсече главата на последния Бурбон81, но много скоро вълната от страх и безумие, която премина през Европа, стигна и до нашата отдалечена империя. Няма по-удобен лост за въздействие върху силните на деня от страха. Знае се, че нашата владетелка, получила короната с цената на убийство, винаги е живяла и живее и днес в отчаян страх за живота си.
Тези крамолни думи Данила изрече, без изобщо да снишава гласа си. Павлина и Митя, без да се наговарят, се огледаха, но съседите им, слава Богу, бяха увлечени в собствените си приказки и не се заслушваха в това, което говореше Фондорин. Само одевешният колежки съветник (той май се нарече Сизов?), не откъсваше очи от тях, но не от разказвача, а от Митя. Той впрочем седеше доста далеч и нямаше как да чуе нищо. Тогава, пита се, защо се бе вторачил така?
— Около Екатерина се въртеше един черен човечец, някой си Маслов — невъзмутимо продължи Фондорин и от звука на познатото име Митя веднага забрави за безцеремонния туземец. — От онова хитроумно ведомство, което се препитава от предотвратяването на противодържавни замисли и затова не може да съществува без злосторници. А понеже такива не се срещат често, ведомството трябва да ги измисля само, и то възможно по-страшни. Колкото повече се страхува властта, толкова по-добре за Масловите. И не щеш ли (какъв подарък!) — френската революция. Маслов потърси якобинци сред петербургските масони. Знае се обаче защо у нас дворяните стават свободни зидари — за да вечерят без компанията на дами и да завързват полезни познанства. Какви ти революционери близо до престола? Дрън-дрън. От уплаха всички ложи веднага се саморазпуснаха по най-верноподанически начин. Тогава Маслов реши да се взре във втората столица. Там си имаше свой гарван, московския главнокомандващ княз Озоровски. Който се стараеше как ли не, за да му угоди. Има, докладва той, едно дружество, и то много тайно. Издават разни книжки, раздават хляб на гладните, лекуват безплатно, а с каква цел? То е ясно: за да подготвят бунт. И названието им някакво мъгляво: Братя на Златно-Розовия Кръст. В какъв такъв смисъл?