Седнаха, помълчаха. Николас чакаше въпроса, Сисой се готвеше, подбираше думите си. Накрая започна:
— Какво си мислите, че като повярвах в Бога, веднага реших да се заселя в скита ли? И през ум не ми е минавало. Ако някой ми го беше казал, щях да си умра от смях. Отначало какво исках? Да правя по-малко зло и повече добро, само това. Да обичам всички хора дори не съм планирал, честна дума. Защото едно време живеех по друг закон. Помня, че когато бях на седем години, брат ми, който е по-голям, ми каза: „Щом си мъж, не се оставяй да те…“ Не, не мога да я кажа тая дума, отшелник съм все пак. Не се оставяй да те познаят, ако трябва да го кажем по библейски. Ти, един вид, ги познай. Такъв ми беше едно време законът, докато не повярвах в Бога. А да познаеш и да обикнеш са две коренно различни неща. И се оказа, че няма нужда да познаваш никого. Трябва да го обичаш! Толкова, нищо повече.
— „All you need is love“? — кимна Николас. — Когато бях малък, тази песен звучеше от всяко радио. Помня, че я слушах и си мислех: колко свежо, колко просто и колко вярно. Колко малко ни трябва — само да се отнасяме един към друг с любов, как не го разбират хората? Но после, когато пораснах, разбрах, че няма нищо свежо. Хората винаги са се делили на едни, които казват: обичай останалите, дори да не са ти направили нищо добро, и други, които твърдят: не се оставяй да те… И това още не е най-тъжното, защото като казват така, веднага разбираш кой е добър и кой — лош. А колко случаи има в историята, когато любов са проповядвали лошите? И са учили всички на любов, и са ги карали да обичат насила, и са убивали онези, които не искат да обичат или обичат неправилно?
— Ох, защо да си говорим за тях? — отегчено махна с ръка Сисой. — Каква любов, щом не съжаляваш хората? Ето, аз се затрих заради жалостта си. Отначало чувствам, че ми е жал за всички познати: нещастните, защото са нещастни, щастливите защото щастието им все някога ще свърши. Нататък — все по-зле. Започнах да съжалявам бизнесмените, с които работех. Въртя ги на пръста си, правя ги на будали, но го няма предишния кеф. Жал ми е. И тогава се оттеглих от мениджмънта и създадох тръста. Не че ме беше страх да фалирам, стана ми мъчно за хората, които работят за мен. Къде ще идат, как ще си вадят хляба? И стана тя една. Жал ми е за бедните, жал ми е за болните, жал ми е за децата, жал ми е за старците, жал ми е за жителите на черна Африка… И то не сега за едно, утре за друго, а непрекъснато. Тогава реших да отида на някое тихо място и да ми е мъчно за човечеството от сутрин до вечер с почивка само нощно време, докато спя. В интерес на истината сега и нощем ми е мъчно — такива са ми сънищата. После гледам, човечеството не ми стига. Започнах да съжалявам и животните. Защо, мисля си, ги колим, защо им дерем кожите? Грехота е. И спрях да ям месо. А помните ли как едно време обичах шашлик, сациви82? Риби също не мога да ям. Само като си представя как си плуват такива едни безмълвни, ококорени, мърдат устни и изведнъж някой им мята мрежата и хоп — на палубата, където те се задушават… Брр! — старецът потръпна и изведнъж попита с тревога: — Николай Александрович, тук в интернет прочетох, че растенията също усещат болка, че също могат да обичат или да мразят. Към един градинар протягат листенца, а от друг се дърпат. Как мислите, дали е истина?
— Не знам.
— Ако е вярно, край с мен — тъжно каза Сисой. — Ще умра от глад. Щом усетя, че ми е жал за зелето и морковите, отписан съм. Ех, Николай Александрович, Доброто е опасно нещо, ако към него се пристрасти някой, дето няма спирачки, като мен. Вие сте друг, имате мярка във всичко.
Тия думи, които изобщо не се сториха на Фандорин комплимент, бяха изречени с респект и дори май със завист. Впрочем старецът тутакси се разведри и се усмихна.
— Нищо, Господ е милостив, няма да ме остави да умра от глад. Ще ям диетичен йогурт и синтетични белтъчини. Житото също какво да го жаля, бездруго ще окапе. Плодовете, които не са откъснати от клона, а са капнали сами, също вършат работа. Те дори са по-вкусни… Е, поговорих си с вас и ми олекна на душата. А сега вие ми кажете защо сте дошли.
И Николас му разправи за какво е дошъл — цялата истина, без да крие нищичко.