Сега, когато Внука и съпругата му се изправиха, освен двамата играчи остана да седи само един човек, неимоверно грозен наглед. Митя го забеляза още одеве и се опита да се досети кой ли е, защо стои изолиран от всички и защо лицето му непрекъснато мърда. Ама че грозник: носът му като патешка човка, челото му на бабуни, черепът плешив, същинска мъртвешка глава. На камзола14 на грозника блестеше звезда, но Митридат не знаеше какъв точно бе този орден, защото не проявяваше интерес към външнодекорационната сфера на обществения организъм — това са глупости, които не заслужават вниманието на разумна личност. Въпреки ордена човекът с патешката човка едва ли беше някаква важна персона. Седи си сам-самичък, никой дори не го поглежда, а застаналите до него до един са се извърнали. Сигурно е сакат и не може да стои, съжали изрода Митя, ето, и тояжка държи в ръката си. Както и да е, явно е инвалид човекът.
Зад гърба на царицата застана един старец в черни одежди, дори перуката му беше черна, като от времето на Пьотър Велики. От всички мъже само той беше с перука на букли, останалите, според модата, не носеха допълнителни коси, пудреха собствените си. Като гарван сред папагали, помисли си Митя за черния, който изглеждаше странно сред пищните рокли, златошити камзоли и пъстроцветни фракове. Само дето лицето му не е гарванско, а по-скоро кучешко, като на английски мопс: отстрани провиснали бузи, долната устна се качила върху горната, нос почти липсва, а очите живи и приличат на копчета.
Преди царицата да направи първия ход, мопсът се наведе към нея и й зашепна нещо.
— Знам си, драги — леко намусена отговори тя и премести пешката от e2 на e4. — По-добре не прекалявайте с лука, Прохор Иванович.
Старецът се усмихна сконфузено:
— Нали знаете, майчице, народът е казал: „Лучец еж!“
На шегата не последва отговор и мопсът посърна, но не се отдалечи от играчите. На Митя му дожаля и за него. По-добре този почтен човек да си беше седял вкъщи с внуците, отколкото да проточва шия и да се повдига на пръсти.
Фаворитът помисли, помисли и отвърна с десния кон срещу топа. Аха, ще разиграват карлебадски дебют. Интересно! Но на хода на царицата с белия офицер светлейшият изтъпани пешка на h5 — не беше никакъв карлебадски дебют, ами просто Зуров играеше без да мисли, на късмет. Ама че игра. На Митя чак не му се гледаше.
В ъгъла нещо изтропа. Някои от придворните се обърнаха, видяха, че Чипоносия сакат е изтървал бастунчето си, и тутакси изгубиха интерес към малкото произшествие. Той, клетият, не можеше сам да вдигне тояжката (която между другото беше изключително красива, от махагон и със златен накрайник), и остана да седи неподвижно, само дето тънката му устна заигра.
Митя понечи да се втурне да му я подаде, но татко му го дръпна за пеша и прошепна уплашено: „Къде? Това е Наследника!“
Я кой бил. Негово императорско височество, синът на великата императрица. Той също изобщо не прилича на портретите си, където макар и не хубавец, все пак е величав, важен. Преди, докато параличът не го е съсипал, може и да е бил такъв. Но защо никой не му помага? Дали церемониалът не позволява?
Не, мопсът в черно безшумно и заднишком се отдалечи от височайшата маса, заситни към наследника, наведе се, подаде му падналото бастунче и почтително се поклони.
Седналият погледна добряка сякаш с почуда, но не му благодари и дори не му кимна, напротив, вирна глава. Приятното старче не остана при инвалида, ами веднага се върна на предишното си място. Добре че го направи навреме. Нейно величество, без да се обръща, попита:
— Е, Прохор Иванович, да взема ли топа на княза, или да не го вземам?
— На всяка цена да го вземете, ваше величество.
Но защо да го взема? Зуров отдавна трябваше да се е предал.
— Синът на царицата е болен телесно, а? — прошепна Митридат на татко си.
Той му отговори също шепнешком:
— Ами, просто се прави на важен. Ти наблюдавай играта.
Как не.
Митя започна да върти глава и да разучава какъв е този Малък Ермитаж.
На стената имаше огромна картина: Леда, легнала в страстна поза с Юпитер в образа на лебед. Другото платно беше по-малко: девойка или може би дама с антична роба и златен венец, зад нея — чуден дворец с източна вънкашност, на покрива му зеленее бухнала градина. Аха, това вероятно е вавилонската царица Семирамида (по-правилно Шамурамат, споменава я великият Херодот) с нейните висящи градини. Ясно.
Къде по-интересен беше окаченият до прозореца уред — бронзов, кръгъл. Я виж ти, сети се Митридат, и градусите показва, и пулсацията на атмосферата. Да можеше да отиде да го разгледа по-отблизо, но за жалост не бива.