— Не „Марат“, а „Мират“ — поправи го домакинът. Мека иронична усмивка докосна впечатляващите му устни: — Съкратено от „Мирен атом“. Баща ми беше инженер в конструкторско бюро, а времената са били технократски.
— Успя ли да хапнеш? — попита Инга Сергеевна и махна от ръкава му някакво конче.
Той поклати глава и престана да забелязва гувернанта. Уморено разтри слепоочията си.
— Нямах време. Направи ми някакъв сандвич и да тръгвам. По пътя ще трябва да видя и видеодосието на една пациентка.
Жена му е въздишка му подаде пластмасова кутийка.
— Знаех си. Ето, с телешки салам и краставички, както го обичаш. Смени си ризата, тази се е позамърсила.
Мират Виленович май наистина беше здравата изгладнял. Грабна от кутията красивия малък сандвич, отхапа половината и тръгна към вратата.
— Извинявайте — подхвърли на сбогуване към Фандорин, докато съсредоточено работеше с челюсти. — В един часа трябва да съм на операция.
И излезе.
— Ще ти донеса риза! — извика Инга Сергеевна и хукна след него.
Тази сцена доста озадачи Николас. Той предпочиташе домакинът да е някой отвратителен тип и тогава нямаше да му е толкова тежко да го шпионира. Но магистърът по-скоро хареса Куценко, пък и отношенията между обитателите на кукленската къща бяха съвсем човешки, не като между Барби и Кен.
— Мъжът ви оперира ли? — попита Фандорин, когато домакинята се върна. — Мислех, че е бизнесмен.
— Ами! — учуди се госпожа Куценко. — Мират е светило в козметичната хирургия. Няма равен в цяла Русия, а може би и в цял свят. Той е един от първите, които още в края на осемдесетте откри частна клиника. Сега мениджмънтът му отнема доста време, но той продължава да оперира сам. Не сте ли чували за методиката на Куценко?
— Да, бях чел нещо, за чудесата на подмладяването и за ръкотворната хубост. И рекламата съм виждал: как феята докосва с вълшебната си пръчица Пепеляшка и мърлявото слугинче се превръща в ослепителна красавица.
— Няма защо да се подсмихвате — строго каза Инга Сергеевна. — Това не е преувеличение, а самата истина. Мират е истински магьосник. Грозното момиче превръща в интересна жена с чар, а от обикновеното, така наречено средностатистическо лице, прави истинско произведение на изкуството. Той е хирург с божия дарба!
Явно, не е трябвало да се усмихва снизходително. Николас побърза да поправи своя faux-pas90:
— Забелязах, че има тънки и красиви пръсти.
Прекрасните очи на домакинята се премрежиха и тя заговори мечтателно:
— Ах, дори не можете да си представите колко гениални са ръцете му! Понякога са силни, дори безмилостни, а друг път са толкова нежни! Знаете ли колко го обичат растенията? Те усещат животворната енергия. В зимната си градина имаме ужасно капризни цветя. Когато ги полива прислужникът, те започват да вехнат, а от Мират разцъфтяват като в джунглите. Животните също много го обичат — кучета, котки, коне. Те също умеят да разпознават истинската вътрешна сила!
От толкова откровената демонстрация на съпружеско обожание Николас се почувства малко объркан. Съвсем му се догади.
Господи, за какво докторът е изтрябвал на тая кошмарна жена на име Жана, по-точно на нейния тайнствен клиент?
Последната му надежда беше дъщерята, руската новобогаташка инфанта, със сигурност покварена от бързо натрупаното богатство на татко й и същевременно очевидно рядко посредствена, щом въпреки всички частни учители на осемнайсет години още не е завършила училище.
През анфиладата от стаи, в които прозорците с модерна изолация по странен начин се съчетаваха със старинни мебели и тук-там запазили се гипсови орнаменти, домакинята водеше Фандорин да се запознае с доведената й дъщеря и му разказваше историята на имението. Бил го построил или може би преустроил някой от приближените на император Павел. Николас слушаше с половин ухо и се готвеше за срещата с ученичката си: никакви нерви, максимум търпение и най-важното — още от самото начало да се държи на ниво, в противен случай учителстването му ще се превърне в унизително изтезание.
Стаята на принцесата беше на втория етаж. През огромния полукръгъл прозорец се разкриваше очарователна гледка към полето, гората и реката, но на Николас не му беше до природни картинки. Той бързо огледа просторната — не, не стая, а истинска зала с бели колони и малка галерия, опасваща вътрешната стена. Самата обитателка на чертога не се виждаше, но от разхвърляните тук-там тоалети, от липсата на полици с книги, от компютъра, на чийто огромен монитор бе застинала жалката игра „морски шах“, предположенията на Ника относно интелектуалното ниво на девойката напълно се оправдаха.