— Миратушка! Ингушетия! Ей, къде сте се изпокрили, старовремски помешчици! Мохамед дойде при планината! Ами рожденичката къде е?
Николас надникна от коридора и видя как склонил лъвската си глава, кинокласикът целува ръка на мъртвешки бледата Миранда. До тях стоеше умопомрачителната мадам Оскарова, с великодушна усмивка наблюдаваше дебютантката и (точно със същия израз на лицето) празнично сресания Агбар, който подскачаше възбудено и скимтеше в нозете на стопанката си.
— Какво си се издокарал с фрак, низкопоклоннико? — Куценко шеговито почисти от рамото на режисьора някаква несъществуваща прашинка. — Достатъчен е и смокинг. Момичето е само на осемнайсет.
— Не, не е заради вас. Бях на откриването на фестивала „Руски меценат“. Трябват ми мангизи за един филм, споменавал съм ти.
— И какво? Намери ли?
Режисьорът махна с ръка.
— Ако го нямаше това вълшебно детенце, щях да ти кажа нещо на руски — „Меценате, я ела, да ме сториш будала“ — това им е фестивалът.
Лауреатът от Кан и Венеция все пак не издържа и се изрази най-енергично идиоматично, от което Мира трепна и уплашено погледна Николас. Той сви рамене в смисъл: какво да се прави, в тази среди явно така е прието.
Куценко се засмя, покани ги с жест да влязат в салона, където бяха сервирани масите с напитки и мезета, а с другата ръка леко прегърна госпожа Оскарова.
— Маруся, след пет седмици да си при мен на технически преглед. Нали не си забравила?
— За друго може и да забравя, но за това — никога.
Хубавицата нежно целуна домакина по бузата, а по стълбите вече се качваха следващите гости — и те бяха от хората, които познава цяла Русия. Истински парад на планетите!
Най-напред на прималялата Мира букет поднесе Максим Кафкин, водещият на телевизионното предаване „Как се краде милион“. Преди още да се е съвзела, ръка започна да й стиска хумористът Михаил Соколов, реставратор на някога популярната и сега отново станала модерна професия на казионните сатирици. После клетата получи целувки от светско-парламентарната лъвица Ирина Оригами. След нея в коприни и омая вече се задаваше бляскавата Изабела Марченко (наричана от народа „Средството на Макропулос“92). Николас се загледа във великата актриса с особен интерес, защото си спомни, че тя съди вестник „Ерос“ за клевета: редакцията поздрави кинолегендата по случай пълнолетието на правнука й.
Миранда се държеше геройски: приемаше подаръците грациозно, мило ахкаше и дори се изчервяваше. Отговаряше на питанията тихо, но не плахо, понякога се ограничаваше само с усмивка, което беше направо висш пилотаж.
Вече спокоен за възпитаничката си, Фандорин се премести в салона, където джазов секстет изпълняваше вариации на теми от класически шлагери от Доницети и Белини. Сега можеше да се погрижи и за себе си.
Имаше странно предчувствие, че днес най-после ще стане нещо. Не можеше затишието да продължава вечно. Докога ще се взира в небето да види дали не се е задал буреносният облак? Въздухът е наситен с електричество, някъде отвъд хоризонта тътнат гръмотевиците, а бурята я няма и няма. Ще започне ли най-сетне?
През всичките тези дни Жана не се обади нито веднъж. Телефонът, който тя му даде, мълчеше, но Ника не го забравяше нито за миг, беше готов за момента, когато проклетата машинка щеше да изписука — така истинският самурай живее с непрестанна готовност за внезапна смърт.
В салона, сред пиещите, смеещи се, целуващи се звезди магистърът се почувства съвсем потиснат — сякаш случайно се бе озовал върху гланцираните страници на списание „Седем дни“.
Той се измъкна във вестибюла, за да може през страничния коридор да се оттегли в „партамента“ си, и точно тогава налетя на семейство Куценко. Те бяха застанали с гръб към вратата и не бяха чули приближаването на гувернанта, защото извършвайки маневрата си, Николас се мъчеше да стъпва колкото може по-тихо. В резултат на което стана неволен свидетел на малката съпружеска сцена.
Инга Сергеевна говореше с нежен укор:
— Бога ми, ти си същински глупчо. Намерил от кого да ме ревнува. Толкова години минаха! Оставаше да си спомниш и за татарско-монголското иго. Тоя Яс не искам да го виждам. Нали ти сам го покани, нали имате общи ангажименти.
— Ангажиментите са си ангажименти, но само като се сетя… — глухо гъгнеше Мират Виленович.
Разговорът явно беше от интимен характер, но щеше да е глупаво да тръгне заднишком — току-виж подметката му скръцнала и тогава щеше да стане още по-лошо. Затова Фандорин постъпи по най-тривиалния начин — изкашля се.
92
От операта „Делото Макропулос“ на Л. Яначек — средство против остаряване, еликсир на младостта. — Б.ред.