— Ах, този Мирон! Докато ние сме мечтаели и сме спорили, той си е гледал работата! Браво на него! Истински герой! — все не можеше да се нарадва Данила.
Междувременно каретата мина през портала на английски парк, направен така, че колкото може повече да прилича на девствено творение на природата. Сигурно лятно време всички тези дървета, полянки, хълмове и езерца изглеждат извънредно живописно, но бяло-черната зимна гама правеше парка малко строг и сънлив.
Над върхарите на дърветата се показа покривът на господарската къща, увенчан е кръгла куличка, и в следващия миг екна топовен изстрел, който изплаши многобройните птици.
— Забелязали са ни от наблюдателницата — обясни Данила и се усмихна радостно. — Старото московско гостоприемство. Щом видят гости, гърмят с топ. И в кухнята веднага започва суматоха! Тук ще ти хареса, ще видиш.
На Митя бездруго вече му харесваше.
Къщата беше голяма, строена с размах: от едната страна — стъклена оранжерия, от другата — колонада с прясно боядисани селскостопански оръдия, от които Митя позна само английската сеялка за впряг от два коня, каквато беше виждал на картинка.
Пред парадния вход в редица се бяха строили прислужниците — юнак до юнака, със сини мундири, подобни на хусарските. Двама се втурнаха да отворят вратите на каретата, останалите се поклониха, и то толкова приятно, без раболепство, че на човек му беше драго да ги гледа.
А по стълбите надолу вече тичаше не много висок мъж с къдрава ненапудрена коса и румено лице. Той беше с кожена престилка върху ризата и с наръкавници, обсипани с талаш.
— Мирон!
Фондорин скочи в снега и се затича към стопанина, който, грейнал в усмивка, беше разтворил обятията си.
Двамата се целунаха три пъти, разговаряйки и смеейки се едновременно, а Любавин, на когото прегръдките не му бяха достатъчни, започна да тупа госта си по гърба и раменете.
— Ех, че се радвам! Ех, че хубаво, Данила Заточенико! — засмя се Мирон Антиохович и поясни на приближилия се до него хубав младеж. — Състудентът ми Данила Фондорин, онзи същият! Дадохме му прякора Заточеника, след като за дръзко поведение ректорът го затвори в карцера.
— Да, татко, разказвали сте ми — усмихна се младежът. — Много неща съм чувал за вас, Данила Ларионович.
— Синът ми Фома — представи го Любавин. — Ти го помниш в пелени, а сега виж го какъв гренадир е станал. Ох, изцапах те с тоя талаш!
Той се засуети и взе да отупва кафтана на Фондорин, който се засмя и го попита:
— Все майсториш, а?
— Да, измислих едно нещо, което ще направи la revolution veritable93 в света на месарите и млекарите. Но няма да ти го покажа, дори не ме моли. Още не съм дообмислил всичко.
Данила се засмя.
В този момент Мирон Антиохович видя залепения за прозореца на каретата Митя.
— Я, ама ти не си сам!
Усмивката върху лицето на госта угасна.
— И аз съм със сина си. Ела тук, Самсон, не се притеснявай толкова.
Когато Митя се приближи и се поклони, Фондорин допълни:
— Той е на девет, но по разум е като голям.
На Митя му се стори, че Любавин и синът му го гледат някак странно. Но след като се спогледаха, и двамата се усмихна радушно.
— Малък е за деветгодишен, малък е — Мирон Антиохович закачливо докосна Митя по носа. — Данила, май прекалено го тормозиш с учение. Знам те аз тебе, книжовнико. Ах, но какво правя, да му се не види! — засуети се изведнъж домакинът. — Влизайте, влизайте, заповядайте! Моята Лидия нали почина… Да, да — кимна той на плесналия с ръце Данила. — Както и да е, отплакахме си. Какво да се прави. Сега и аз като тебе съм сам. Двамата с Фома се оправяме без женски уют. Ще извиняваш.
Той се правеше на скромен относно уюта. Къщата на забележителния бригадир беше наредена по най-разумния и приятния за живеене начин. Мебелите бяха обикновени, без претенции, но грижливо премислени, що се отнася за удобството: облегалките на столовете и креслата бяха изработени според извивката на гърба, за да може човек да седи на тях удобно; по широките первази отвътре на прозорците имаше турски възглавници — колко ли е приятно да си четеш там някоя книжка и да се радваш на парка; подът бе застлан с черги — хем не е хлъзгаво, хем е меко да стъпи човек.
Но Митридат се заинтересува най-вече от полезните уреди, каквито имаше едва ли не във всяка стая. Тук се виждаха и барометри с термометри, обърнати към двете страни на къщата, и далекогледи за наблюдаване на околностите, и бусола с астролабия, но най-хубаво беше в библиотеката. Леле колко книги! Хиляди! Да можеше да прекара тук година-две!