На стените имаше три портрета на някогашни хора: единият с кръгла шапка и с дълга права коса, млад, другите двама — по-възрастни, с плоски шапки, наричани барети.
— Това тук е Пико де ла Мирандола94, моденският контино — кимна Фондорин като посочи младия. — Това е прочутият Кампанела, а третият кой е?
— Великият англичанин Фома95 Мор, в чест на когото съм нарекъл единствения си син и наследник. Портретът е рисуван не по известната гравюра, а по чисто мои указания, затова не можа да го познаеш.
— Прекрасна троица, по-добра от иконостас — одобри Данила и се обърна към стъкления куб, в който имаше черна тръбичка върху много особена поставка. — Това пък какво е? Да не е диоптричен микроскоп?
— Точно така — гордо потвърди Любавин. — Най-новият модел, с ахроматичен окуляр. В обикновена капка вода разкрива цял населен свят. Изписах си го от Нюрнберг за две хиляди рубли.
Митя се разтрепери. Беше чел за чудния микроскоп, много по-силен от предишните, отдавна мечтаеше чрез него да надникне в малките вселени, съществуващи вътре в елементите. Той си имаше собствена хипотеза, която се нуждаеше от потвърждаване чрез опит: че физическата природа не познава граници, но нейните простори не са линейни, а пластови — безкрайно малки в едната посока и безкрайно големи в другата.
— Драги господине, дали ще ми позволите да надникна през този инструмент? — не издържа той.
Мирон Антиохович се засмя:
— „Драги господине“. Я как си го дресирал, Данила. Внимавай да не прекалиш с възпитанието, че току-виж си отгледал някое малко старче. Всяка възраст си иска своето. — А на Митридат отговори: — Извинявай, приятелче, но не мога. Тоя механизъм е прекалено нежен. Не позволявам дори на собствения си син да го докосва, докато не изучи цялата сложност на биологичната и на оптичната наука. На твоите години трябва да си имаш други играчки и занимания. Можеш ли да работиш със струг? Не? А запознат ли си с дърводелския тезгях? Я да ти видя ръцете — пое дланите на Митя в своите и зацъка с език. — Господинчо, веднага си личи, че си господинчо. Значи такива сте били вие, златно-розовите, само знаете да приказвате и да роните сълзи, а трябва да работите. Ти например, Данила, сигурно твоите крепостни си ги пуснал, раздал си им документите, че ги освобождаваш, нали?
— Така е.
— Бас държа, че от радост половината са се пропили. Рано е да даваме свобода на нашите селяни, многото свобода е като много от някое силно лекарство. Човек може да се отрови. Трябва да се дава съвсем по мъничко. Виж, аз на моите крепостни не им давам свобода и не им я обещавам. За какво му е на човек свободата, ако не може да я използва? Понякога се налага и да го понатупаш, така, по бащински. Затова пък помагам на всеки да си стъпи на краката и да уреди стопанството си. Знаеш ли колко доход носи на помешчика в Русия една крепостна душа? Не? Аз пък съм проверил. Средно седем рубли годишно, няма значение дали е в натура или в пари. А аз имам от всеки работник средно по четиридесет и пет рубли. Какво ще кажеш?
— Невероятно! — възкликна Фондорин.
— Ха така. И то без да броим приходите от мелниците, фермите, железарските работилници, фабриката за платове и конезавода. На зависимия човек най-напред трябва да му позволиш да живее: да му осигуриш хубава къща, да го научиш на занаят, да му позволиш да си стъпи на краката, пък после събирай по справедливост. През първите три години жененият мъж изобщо нищо не ми плаща, дори напротив, получава за благоустрояване. Затова пък после го връща стократно.
Данила забеляза:
— Е, направил си го превъзходно. Но дали е възможно да възпиташ в човека достойнство, щом винаги можеш да го набиеш?
— Не винаги, не по мой произвол, а според установения ред, за очевидни нарушения! — разпалено възрази Любавин. — За тяхно добро!
— Аз пък колкото повече живея на тоя свят, толкова повече се убеждавам, че ако човек е здрав, по-добре е сам да се грижи за собственото си добро. Инак става като при наследника в Гатчина. Чувал ли си? Той също е благодетел за своите селяни, но те трябва да носят раирани немски чорапи, да спят с нощни шапки и едва ли не да си пудрят косата.
— Е, това с чорапите е май прекалено — засмя се Мирон Антиохович, — но аз храня големи надежди относно младия кесар. Той знае какво значи несправедливост, а за владетеля това е голяма наука. Вече четвърт век, откакто е пълнолетен, той е отстранен от законния престол. И като някога любимия ти принц Датски, е принуден безсилно да наблюдава безчинствата на престъпната си и развратна майка. А тая нова Йезавел е много по-лоша от шекспировата Гертруда, която е извършила само грях на кръвосмешение, докато нашата умъртви двама законни владетели — Пьотър и Йоан, и не допуска до короната третия!
94
Джовани Пико де ла Мирандола (1463–1494) — италиански учен и философ, хуманист и неоплатонист, син на моденски граф, неговата „Възхвала на човешкото достойнство“ е считана за манифест на Ренесанса. — Б.ред.