Главнокомандващият си погледна часовника.
— Така. Сега е три без пет. Тръгваме в четири, както решихме. Без суета и без да бързаме. Ще ида да кажа на Мирочка. Да й обясня как стоят нещата.
Някой тихо само с нокти почука на вратата на кабинета. Без да чака отговор, засмяна влезе Инга Сергеевна — по джинси и жакет, със стегната на тила конска опашка.
Като видя, че мъжете са сериозни и навъсени, тя също промени израза на лицето си.
— Какво има, Мират? Да не е станало нещо?
— Николай Александрович ще ти разкаже всичко. Игорьок, Лукиянич, хайде. Нищо, мила, всичко ще се оправи.
Той набързо целуна жена си и пое към вратата. На прага се обърна към Фандорин:
— Кажете й всичко. Аз нямам тайни от Инга.
„Но мацка си имаш, нали“ — мислено попита Ника. Както и да е, не ми е работа. Той въздъхна, но не по повод съпружеската изневяра на Мират Виленович, а в предчувствие за трудния разговор с неизбежните охкания, възклицания и може би дори сълзи.
Добре че още от самото начало се сети да налее на дамата коняк — ето кога бутилката му свърши работа. И после, щом забележеше, че очите на Инга Сергеевна се разширяват или брадичката й започва да трепери, веднага й доливаше още. Госпожа Куценко послушно изпиваше кафеникавата течност и за известно време се успокояваше. Така, с помощта на коняка, стигнаха до края на трилъра.
Николас също веднъж-дваж надигна шишето и пи направо от него — сега не му беше до церемонии. А когато се видя дъното, Инга (презимето, също както и идиотското „сър“ в процеса на разговора отпаднаха от само себе си) извади от стенния бар бутилка ирландско уиски.
Към този момент вече говореше тя, а Ника слушаше, без да я прекъсва. Усещаше, че жената трябва да се изговори, пък и разказът й, отначало не особено интересен, постепенно започна да става живописен и драматичен.
— Мират ви е обяснил за бизнеса — започна Инга, загледана как в чашата проблясват кехлибарени искрици. — Само че в случая бизнесът не е всичко… И не е най-важното. Тоест от мъжка гледна точка може и да е, но ние, жените, имаме друга представа за това кое е важно и кое — не. Сега ще ви кажа една тайна. Ние тримата — Мират, Ястиков и аз бяхме съученици. Да, да, аз съм вече на ехе колко години. (Тук Фандорин, както му е ред, се изненада, макар „тайната“ вече да му беше известна.) Е, дето се казва, за младостта и красотата. (Чукнаха се и пиха.) Така че се познаваме от деца. Мисля, от пети клас. Или от шести. Родителите на Яс го доведоха от чужбина. Всичко му беше вносно, с разни етикети. Гумичките, маратонките, разните там флумастери — по онова време нямаше такива неща. Пък и той си беше хубавец, още тогава. А Мират беше цайс, зубрач. Дребен, грозничък, ошмулен. И със съответния прякор — Куция. Падаше си по мен, но аз бях глупачка като всички момичета. Харесвах момчета, които да приличат на Олег Видов или на Николай Ерьоменко98. Да са високи, широкоплещести. А Куция го пъдех, подигравах му се, понякога дори доста жестоко… Яс също го тормозеше. Мисля, че го и понатупваше — не от злоба, а ей така, за да се забавлява. Но след година-две, като поотраснахме, в класа ни започнаха романтични приключения. Аз се влюбих в Яс — направо до уши. Е, исках и на другите момичета да натрия носа, те всичките си падаха по него. В края на девети клас след една училищна забава (тези забави тогава се наричаха „купони“) той ме покани у тях. Родителите му ги нямаше, бяха заминали някъде. Яс пусна „Джизъс Крайст супер стар“, аз пийнах малко ликьор и изобщо, както се казваше в съветските филми, го направихме. За любовта. (Пиха за любовта.) Направили — направили. Нищо страшно, много мило дори. Хормони, любов, едно-друго. Само че на Яс не му стигало да дефлорира някое момиче, ами трябвало и да се похвали пред приятелите. Та на другия ден (аз самата не го видях, после ми казаха) застанал той по време на междучасие пред лакеите си и гледа, че минава Мират. Всички знаеха, че той отдавна и безнадеждно въздиша по мен. И Яс, мръсникът, се обръща към него, че като запее: „Косил Яс конски лапад, косил Яс конски лапад.“ И прави с ръцете си неприлични движения. Какво, не помните ли? Ах, да, вие бяхте англичанин. Имаше един такъв шлагер на съветския ансамбъл „Песняри“. А моята моминска фамилия беше Конюхова. Приятелчетата на Яс направо изпопадали, а Мират, като се сетил за какво става дума, се нахвърлил да го бие. Сбиването било страшно. Естествено, Мират си изпати. После, като го викнали при директора, мълчал, отказал да каже за какво нападнал съученика си. За хулиганство го изхвърлиха от училище — на Яс татко му също имаше пръст в тази работа. Мират записа вечерно, денем ходеше да работи като санитар в една болница. Но влезе в същия медицински институт, в който чрез татко си се записа и Яс. Мират нарочно си избрал лекарската професия, после сам ми призна. Искал да си го върне. Мечтаел да стане звезда в медицината, а нищожеството Ястиков да му подава престилката. Знаете ли колко е целеустремен Мират? Да пием за него, искате ли? (Пиха за Мират Виленович.) В института двамата, мисля вече не се срещаха. Бяха в различни факултети, пък и купоните им също: едни на „хайлайфа“, други на „зубрачите“. Само че Мират е грешал, като си е мислел, че за лекарската кариера са достатъчни само знания и талант. Яс не е имал намерение да става лекар, още преди да влезе, е знаел, че татко му ще го назначи в „Медимпорт“. Но това както и да е, Мират сигурно ви е казал. По-добре да ви разкажа как се оженихме… През деветдесета, тоест след училище колко бяха минали, осемнайсет години ли? Не, седемнайсет. Абе — половината живот. А тогава ми се струваше, че вече съм в края на живота. Срещам Мират — случайно, пред работата. Тоест, аз съм си мислила, че е случайно, а всъщност той го е нагласил. Не ме е забравил през всичките тия години, обичал ме е. Чакал е да удари неговият час и решил, че е време, че го е дочакал. Аз тогава бях в ужасен период, направо кошмар. Тъкмо се бях развела с втория си мъж. Той се оказа такъв мръсник! Замина в командировка в Америка (беше от КГБ) и там остана, избра свободата. Беше изтеглил всичките ни пари, дори бе успял тихомълком да продаде апартамента ни в Москва (аз бяха адресно регистрирана при майка си). И край, финито. Аз — без мъж, без пари, без собствено жилище, без истинска работа. Едно време си мислех, че да си хубавица е професия и черният хайвер ти е осигурен завинаги. И изведнъж съм на трийсет и четири, наоколо пълно с хубавици, хем по-млади, хем по-шик, и не за хайвер, ами за хляб едва ми стигат парите. Та срещам Мират. Направо не можах да го позная. Един такъв тежкар, облечен в скъпи дрехи, кара мерцедес. Тогава още нямаше много такива неща, все пак деветдесета година беше. Отидохме на ресторант. Пийнахме, спомнихме си за училище. Усещам аз, че още не му е минало. Гледа ме, мълчи! Жените веднага го долавят. Каза, че не бил женен, нямал нито време… и ме погледна така, сякаш искаше да ми каже „нито за коя“. Погали ме по ръката — някак нежно, сякаш се притесняваше, че ще я дръпна. И аз си помислих: защо пък не? Този човек от толкова години ме обича! Какво толкова, а той после ще има приятен спомен. И отидох при него. Апартаментът му изобщо не можеше да се сравнява с този на бившия ми мъж на „Кутузовски“. Мезонет, мозаечен паркет, камина. Видя ми се като дворец. Седнахме на дивана и започнахме да се целуваме. Той цял трепери от щастие, а аз се лаская. Изведнъж, тъкмо когато посегна да разкопчава сутиена ми, се спря, гледа ме право в шията. „Това, казва, отдавна ли го имаш?“ Ето тук имах една бенка. Изненадах се. Казвам му: „От десетина години, защо?“ Той изведнъж изгуби интерес към сутиена и взе да разглежда и другите ми бенки: под ухото, на слепоочието. „Виж какво, Инга — казва. — Отиваме в клиниката. Не ми харесва тая работа.“ Представяте ли си? Толкова години да мечтае за този миг и изведнъж: „отиваме в клиниката“… Я ми налейте. И сега като си спомня, настръхвам… Накратко казано, започна един кошмар: изследвания, лаборатории, рентгени. А няма време, времето минало. Божичко, какво преживях! Ако не беше Мират, сигурно щях да откача. Той непрекъснато беше до мен, не ми досаждаше, не ми се натрапваше с нежности. Първо искаше да ме изпрати в Австрия на операция. Луди пари за онова време, но ги събра. А после казва: „Не, не те пускам. За спасяване може и да те спасят, но ще обезобразят цялото ти лице. Тук ще те режа, лично аз. После аз ще те кърпя. Имам нова, революционна методика.“ Тогава той беше хирург с широк профил, но вече се канеше да се специализира като козметолог. Вярвах му като на Господ. Повече, отколкото на разните там австрийци… И съм била права. Той ме върна едва ли не от оня свят. Цялото ми лице накълца, премахна разни лимфни възли, изряза ми яйчниците — това се нарича хормонална профилактика. Но ме спаси. И през цялото време, докато бях без лице, цели дълги пет месеца — беше непрекъснато до мен. И ме обичаше, не по-малко, отколкото когато бях хубавица. Ако искате да знаете, точно тогава започнаха нашите отношения. И вече без никакво снизхождение от моя страна, а с благодарност, със страст, с любов. Тогава разбрах какво е истинск