Добре че пътят до дома на чичото на Павлина Аникитишна княз Давид Петрович Долгорукой, беше лесен, нямаше как да сбърка човек: от Тверската застава все направо до Страстни манастир, после наляво покрай бившата Белогородската стена, където е площад „Сенная“.
Много ли, малко ли вървяха, но накрая стигнаха. Спряха пред чугунената дантела на оградата. Ето я къщата с йонийските колони, с дремещия каменен лъв над стълбището. Там някъде е Павлина — пие чай или може би музицира. Хем на една ръка разстояние, но недосегаема. Понечиха да влязат, но къде ти. Портиерът взе да ги пъди и изобщо не пожела да ги изслуша. Фандорин го пита:
— Вкъщи ли е нейно сиятелство Павлина Аникитишна?
А онзи се кара и не отговаря.
Митридат му казва:
— Предайте на Павлина Аникитишна, че са дошли Митя и Данила Ларионич. Тя ще се зарадва.
— Да бе, да — кикоти се проклетникът. — Скъпи гости, няма що. Направо ще ви сервира кафе и какао. Я къш оттука! Стойте, където стоят всички, и чакайте!
А отстрани цял куп такива дрипльовци. Свили се един до друг и потропват от студ. Един им вика:
— Така ви се пада! Ама че нахални! И напират!
Друг ги съжали:
— Елате тука. Госпожата скоро ще потегли. Тя е добра, ще даде милостиня на всеки.
Фондорин се усмихна горчиво:
— Виждаш ли, приятелю тук не ни чакат кой знае колко много. Жените са нежни създания, но с къса памет. Колкото по-бързо го разбереш, толкова по-малко ще страдаш на зрели години. Да си вървим.
— Не, Данила, нека почакаме! — примоли се Митя. — Може наистина скоро да потегли!
— И да ни даде милостиня ли? — жлъчно попита Фондорин.
Но не си тръгна — застана встрани и скръсти ръце на гърдите си. Остави прокъсания кожух на пълно разположение на Митя. Тъй застана гордо, не пожела и да се наметне.
След половин час портата се отвори и се появи карета с меча кожа и двама форейтори99 в английски стил.
Просяците веднага се втурнаха към нея.
Каретата спря, прозорчето се открехна и тънка ръка в ръкавица започна да подава на всеки по монета, без да подминава никого.
— Е — въздъхна Данила, — поне сърцето й е милостиво.
— Ела де, ела! — дърпаше го Митридат.
Ама че инат!
Хвърли тежкия кожух, изтича до колата, но от вълнение не можа да пророни нито дума — дъхът му направо спря.
— Е, кой там е толкова плах? — чу се познатият чуден глас и в следващия миг през прозорчето надникна и самата Хавронска.
— Ах! — извика тя, като видя Митя.
— Ето, че пристигнахме — глухо се обади приближилият се Данила и сложи ръце върху раменете на Митя. — Аз изпълних обещанието си. Ако вие обаче…
Силен вик заглуши думите му:
— Намериха се! Майчице Богородице, намериха се!
Графинята рязко бутна вратата, която зейна широко, и то така стремително, че събори двамата скитници в преспата. Прекрасна като приказна фея — със самурено палто, под което се подаваше блестяща ефирно-сребриста рокля и атлазени обувчици, Павлина изскочи от каретата и се втурна да целува Митя, след което увисна на врата на онемелия Данила.
— Вече бях загубила надежда! — плачеше и се смееше едновременно. — Молих се, протрих си коленете! Но Божията майка се смили над мен! Живи сте! И двамата! — и тутакси, без никаква пауза се разяри в ярост и взе да се кара на портиера: — Анбесил! Свиня! Защо са тук, на студа! Сто пъти ти казах!
Слугата рухна на колене:
— Ваше сияс! Казахте ми дворянин в карета! С ангелско детенце! А тия, вижте сама, са истински дрипльовци!
— Ох, за бой плачеш! — замахна срещу него Павлина, но веднага забрави за мизерника и се затюхка над Митя. — Колко си отслабнал! А какъв си мръсен, ужас!
— По пътя имахме малка… — почна да обяснява Фондорин, но графинята го прекъсна:
— После, после ще ми разкажете. Ей, Филип! — извика тя на кочияша. — Няма да ходя на соаре при Мавра Гавриловна, разпрягай. Вас, Данила Ларионович, ще ви отведа в гардеробната на чичо. Да си изберете дрехи на първо време и отивайте да се изкъпете. Смрад. Ужас, на какво сте се превърнали! Теб, мъничето ми, сама ще те изкъпя, на никого няма да те дам. Нали, сладурчето ми! Нали, миличко? Мъчно ли ти беше за мама Паша?
За мъничето и така нататък се отнасяше вече не към Данила, а към Митя. Той, макар и да беше много щастлив, вътрешно се вкисна: пак тоя бебешки език.
Но изломоти най-искрено:
— Мъцно, мама Пася, много мъцно.