— Данила! Той ме видя!
Фондорин и Павлина, които седяха на канапето един до друг, се обърнаха.
— Кой? — разсеяно попита Данила — изглеждаше така, сякаш не е могъл веднага да познае малкия си приятел.
— Метастазио! Искаше да ме хване. Той е такъв, той няма да отстъпи! И княз Давид Петрович оплете, интригантът! Mon Dieu, je suis perdu101!
Графинята писна пронизително и с уплаха изгледа Митридат.
Той понечи да се приближи към нея, но тя закрещя още по-силно и размаха ръце.
— Момент, приятелю! — каза му Данила. — Това е истерия. Вашето неочаквано красноречие изплаши Павлина Аникитишна. Ей сега, сега, има само един начин…
Той звучно зашлеви графинята и тя веднага млъкна, загледана смаяно вече не в Митя, а в побойника. Устицата й затрепери, но преди от нея да се изтръгне нов вопъл, Данила се наведе и целуна първо удареното, а после и устата, като я лиши от възможността да вдига повече шум.
Начинът наистина се оказа резултатен. Ръката на графинята се поразмаха във въздуха, после се отпусна върху рамото на Данила и там си остана.
— Е, това е — каза той, като се освободи и то не без усилие, защото към първата ръка, която го бе обвила през рамото, се бе присъединила и втората. — А сега, Павлина Аникитишна, всичко ще ви обясня.
И й обясни — ясно и накратко: и за необичайните способности на Митридат, и за неговата деликатност, която е накарала образованото момче да се прави на бебе. Разказа й и за петербургския възход на Митя, и за принудителното бягство. Не спомена само за историята с отровата, каза само:
— По една случайност Дмитрий е станал очевидец на едно злодеяние, предприето от секретаря на Фаворита. По-добре е да не знаете подробностите, ma chere amie, защото в подобни неща осведомеността понякога е пагубна. Достатъчно е да знаете, че Метастазио възнамерява на всяка цена да унищожи опасния свидетел. И Дмитрий е прав: този господин няма да се спре пред нищо. Ако съдим по това, че той ме нарече мъртвец — Данила се усмихна тъжно, — можем да си направим извода, че този хубостник има нещо предвид. Щом е така, няма да има кой да защити момчето. Трябва да избягаме от Москва, не виждам друг изход.
— Да, хайде да заминем за Утешителное при татко! — възкликна Митя. — То е само на двайсет и пет версти оттук!
И сам разбра, че е изтърсил детинщина. Какво може да стори татко му срещу всемогъщия Фаворит?
Павлина скри лицето си в шепи и остана така известно време. Митя помисли, че плаче. Но когато тя дръпна ръцете си, очите й бяха сухи.
— Явно няма друг начин — каза тя тихо, сякаш на себе си. — Не може… — тръсна къдрици и продължи да говори тъжно, но спокойно, дори уверено. — Не ме споменавайте с лошо, Данила Ларионович. Нито го мислете. Ще изпия чашата до дъно. Явно така ми било писано. Но и ще определя съответната цена. Нито прашинка да не падне нито върху вас, нито върху Митюша.
Че като викна Фондорин:
— Нямам нужда аз от такова застъпничество! По-добре да умра!
— А заедно с вас — и едно дете, и то не какво да е, а ей това? — поклати глава тя, и Данила се сепна. — Ах, мили ми приятелю, друго го мислех, но не е рекъл Господ… Само не си мислете, че съм лека жена.
— Вие сте светица — прошепна Фондорин.
По лицето му се стичаха сълзи, но той не ги бършеше.
— Не, не съм светица — сякаш чак се докачи Павлина. — И възнамерявам да ви го докажа още сега. Какво да се преструвам? Няма да се пазя за него я…
Тя не се доизказа и погледна Митя.
— Митюшенка, рожбо — смути се и се поправи: — Дмитрий, приятелче, остави ни, моля те, с Данила Ларионович. Трябва да си поговорим.
Аха, да ги оставя. А къде да ида? Обратно при Еремей Умбертович ли? Само за себе си мислят!
Митя излезе от библиотеката и притвори вратата.
Лакеят гасеше свещите по стенните светилници, като оставяше да гори само по една. После отиде в съседната стая и затвори вратата. Изглежда, в къщата си имаше ред — вечер вратите на анфиладата се затварят. Вероятно заради нощните течения — предположи Митя.
Лепна се за лакея и тръгна след него от зала в зала. С жив човек все пак се чувстваше по-спокойно.
В трапезарията, където се срещаха напречните анфилади, видяха другия лакей, който беше съобщил за посещението на Метастазио.
— Какво става с онзи господин? — плахо попита Митя. — Още ли е в салона?
— Замина си — отговори прислужникът.
Сякаш планина се стовари от гърба ми!
Нататък Митя продължи спокоен. Трябваше да види как е Давид Петрович.
Князът седеше в салона сам и се беше вторачил в огъня.
Свещите върху масата бяха загасени, но на тавана сияеше огромният полилей от може би сто свещи и затова в стаята беше светло, нямаше нищо страшно.