Отначало, за да посвикне, опитал да си говори на глас сам. Преди, разбира се, също понякога бил разговарял в монологичен регистър, но беззвучно, само с устни, а сега открил, че гласът му изобщо не може да настигне мисълта. (После му остана навикът да говори бързо, така че не всеки можеше да го разбере, особено ако Митя подхванеше някоя интересна тема.) Тук би трябвало да се съобрази и с вулкана от таткови чувства. Изречената фраза трябвало да е кратка и да свърши, преди Алексей Воинович да започне бурно да възкликва и така да развали целия ефект. Най-лесно щяло да бъде, ако влезе и поздрави, но не на руски (за тригодишно хлапе това е нищо), а на чужд език. Хем кратко, хем впечатляващо.
Той влязъл в трапезарията, където до прозореца, обронил ненавитите си и дори несресани къдрици върху перваза, ридаел татко му. И стараейки се да произнася френското звукосъчетание досущ като мосю Дьо Шомон, казал: „Bon matin, papa.“16
Татко му се обърнал. Дали не чул добре или може би му се сторило? Намръщил се мъченически и изстенал: „Върви си, върви си, чедо глупаво!“ И му посочил с ръка вратата, след което се разридал още повече — толкова се натъжил, като го видял.
Тогава Митя му цитирал за разумното и неразумното от „Pensees“ на Паскал (тъкмо предната вечер бил прочел книгата и дума по дума запомнил много от максимите — толкова били хубави): „Deux exces: exclure la raison, n’admettre que la raison.“17 Станало още по-ефектно, отколкото искал. Митя обаче подценил чувствителността на татко си — след като изслушал максимата, Алексей Воинович подбелил очи и припаднал. А когато се съвзел и видял над себе си сконфузеното лице на малкия си син, който мърморел на руски, на френски и на немски утешителни думи, вдигнал ръце и благодарил на Провидението за проводеното чудо.
После татко му дълго ахкал и се дивил, като разбрал, че малкият може да чете и на латински и е доста сведущ в разните науки. Но родителят най се смаял от паметливостта на Митя и от кадърността му в аритметичните изчисления. Е, да запомни човек нещо интересно, не е кой знае какво, па било и цели страници — той лесно го обяснил на татко си, но виж, за цветните цифри се затруднил да му го разтълкува, защото и сам не разбирал особено как се извършвала аритмометричната механика в главата му.
А нещата стояли така: единицата била бяла, двойката — малинова, тройката — синя, четворката жълта, петицата кафява, шестицата сива, седмицата алена, осмицата зелена, деветката лилава, нулата черна. Който не го вижда, няма смисъл да му се обяснява, че когато вземеш да речем числото 387, то прилича на трицветен бонбон — синьо-зелено-ален. Умножаваш го с числото 129, бяло-малиново-лилаво, всички цифри на мига се преплитат в дебела пъстроцветна плитка, цветовете им се преливат един в друг и нататък е лесно: само казваш по ред образувалите се части от спектъра и излиза търсеното 49923. Същото е и с делението.
Татко му послушал, послушал неясните обяснения и изведнъж подобно на Архимед от Сиракуза извикал: „Еврика!“ Грабнал Митенка на ръце и се втурнал към стаята на мама. Там паднал на колене и започнал да я целува по корема направо през роклята. „Какво правите, Алексис?“ — уплашено извикала тя.
— Целувам благословената ви утроба, родила този Херакъл на познанието, и заедно с това прокарала за нас път към Едема! Погледнете, скъпа Аглая Дмитриевна, този плод на чреслата ни!
Точно тогава се родил Проектът.
Когато татко му бил малък, много се говорело за малкия музикант Моцарт, когото баща му развеждал из Европа, представял на монарсите и за това получавал големи награди и почести. С какво Дмитрий Карпов е по-долу от немския натурвундер18? Не разбира от музика? Че кой у нас, в Русия, се нуждае от тази глупава занимавка? Нейно величество, макар и да слуша разни опери и симфонии, то е повече за назидателност и за да създава у придворните изящен вкус, а тя самата понякога заспивала направо в ложата. Няма нужда от никаква музика! В столицата всички говорят само за новото увлечение на нейно величество, за шахматната забава. Мнозина се впуснали да изучават тая умствена игра. Татко също си купил дъска с фигури и научил правилата на главоблъсканицата — току-виж му потрябвали. Уви, не се наложило. И без Алексей Карпов царицата имала с кого да се сражава на шах.
Ами ако представи на нейно величество небивал партньор — едно малко момченце, същинско дребосъче? Тогава ще бъде доста по-интересно от Моцарт!
Пребледнял от страх да не остане разочарован, звенигородският помешчик изложил пред своя невероятен наследник правилата на благородната игра, и естествено, станало чудо, по-точно никакво чудо не станало, защото шахматните сложнотии се сторили на свикналия с цветните изчисления Митя същинска играчка. Още в първата партия тригодишният хлапак спечелил срещу баща си решителна Виктория, а скоро започнал да надиграва всички наред, като си жертвал предварително дамата и някой от топовете.
17
„Има две крайности: или изобщо да игнорираме разума, или да признаваме само него“ (фр.). — Б.пр.