От този миг в живота на семейство Карпови и най-вече на неговия най-малък член всичко се променило. За Херкулеса на знанието били наети половин дузина учители, които да преподават всички известни на човешкия род науки, и успехите на младия Митридат (сега вече наричали бившия Митюша така) надхвърляли и най-смелите надежди на щастливия родител. Веднъж месечно той специално ходел до Москва да купува нови книги — каквито Митя пожелаел. На селяните в Утешителное, а също в далечното село Карповка наложили поради това отделен данък, книжен: по пет копейки годишно от човек, или по две кокошки, или по три фунта мед, или по чувал сушени гъби — както реши управителят.
Митя станал най-важният човек вкъщи. Ако бил в класната стая, всички говорели шепнешком; ако четял, пак всички ходели боси на пръсти. И понеже новият Митридат непрекъснато или учел, или четял, в дома на господарите станало тихо и шепотно като на погребение.
Бавачката вече не можела да проявява тиранията си над малкия. Ако не му се спяло, не го карала, ако не му се ядяло каша, не го хранела насила. Много страдала заради това, било й мъчно. Веднъж, когато Митя пред всички домашни блестящо си взел изпита по немски, нареждайки на тоя език доста по-бързо от учителя си, тя продумала тъжно: „Ах, колко бърза да живее. Сигур няма да изкара много, милото.“ Таткото я чул и наредил на тая глупачка да й теглят бой с камшик, та да не грачи.
Естествено, в новия живот на Митя не всичко било рози, имало и тръни. Например батко му много му досаждал — завиждал му, че „дребния“ сега го обличат като големите — с панталон и чорапи, със сюртучета и камзоли. Ту ще го ощипе крадешком, ту ще му издърпа ушите, ту ще му пъхне някое жабче в обувката. Този мъчител използвал, че Митя изповядвал стоическата философия и презирал доносничеството. Какво да се занимава с такъв ограничен човек? Ембрион, и това си е.
Подир година Митридат бил готов. Човек в карета да го качи и право при императрицата или дори в Academie des sciences19 да го откара, пак нямало да се посрами. Нещата опирали само до една дреболия — подходящия предлог. Как да представи детето чудо на нейно величество, пък и сам да се прояви? (По разбираеми причини не се предвиждало майчето да дойде в двореца).
Чакали за предлог още две години, докато благодетелят Лев Александрович не пристигнал в Москва. Междувременно Митя изчел цялата „Голяма енциклопедия“ и се захванал с интегрални изчисления, което според татко му било вече прекалено. Алексей Воинович трудно понасял чакането, като баща на мома хубавица, за която все не може да се намери достоен кандидат, а тя през това време презрява и нещата се протакат. Едно е шахматистът да е четиригодишен, а съвсем друго — да е седемгодишен.
Виж, Митя не се притеснявал. Можел да продължава да си живее така — с книгите и уроците. Само дето му било жал за татко му.
Колко усилия и надежди бяха жертвани, колко прегради преодолени, а тя дори не поглежда! Заради жалкия вид на татко, заради непоносимо тесния камзол, заради главата, сърбяща под намазаната с мас коса (а да я почеше с нокти и дума да не става, за това е най-строго предупреден) Митя се ядоса на дебелата баба и свъси вежди. Ако очите му можеха да излъчват топлина, както слънцето провожда лъчите си, щеше да подпали тая неблагодарница, да изгори бухналата й напудрена фризура!
Топлина — не топлина, но явно погледът му излъчи някаква субстанция, защото императрицата, още ненасмяла се на препирнята между гърка и англичанина, изведнъж обърна глава и за трети път погледна малкия човек с лазурното конногвардейско мундирче. Тогава вече Митя й го върна тъпкано, за всичко наведнъж: направи обидена физиономия и й се изплези. А така, да види тя!
Очите на Семирамида се разшириха от изумление, в двореца май никой не й се беше плезил.
— Та на колко години е вашата рожба, казвате? — попита тя татко.
— На шест, ваше императорско величество! — скочи окрилен Алексей Воинович. — Взел съм книгата за регистрации, можете да се уверите!
Розовият пръст повика Митя.
— Я ми кажи…
Понечи да си спомни името му, но не можа. Татко продума сладко-сладко: „Митридат“.
— Кажи ми, Митридат…
Не можа веднага да измисли какво да го попита. От нежната усмивка личеше, че иска да му зададе някой по-лесен въпрос.