Собкор отново кимна.
— Браво, съкровище — усмихна се Яйчения. — Значи, разбираме се така. Можете да не ни разказвате официалната си биография, знаем я. Най-добре ни кажете, уважаеми Иван Илич Шибякин, роден 1948 година, как се е формирала линията на съдбата ви, която остава скрита за невъоръженото око. Аз питам, вие отговаряте. Ясно, пълно и честно. Обучен съм да долавям импулсите на дезинформация по микросвиванията на зеницата. При най-малкото отклонение ще си получите дозата. И така. Въпрос номер едно. В коя структура сте преминали спецобучението си? На ГРУ20 ли?
Собкор кимна за трети път.
— Много добре. Чувствам, че ще се разберем — Яйчения задърпа лейкопласта. — Въпрос номер две. Колко души сте?
Щом устата му се освободи от лепкавия плен, Собкор, без да губи нито миг, впи зъби в пръста на разпитващия го. С всичка сила. Усети солен вкус. Идеше му да го отхапе, но Яйчения изпсува, заби палеца на другата си ръка някъде под скулата му и от това лицето му изведнъж изтръпна и челюстите сами се разтвориха.
Ухапаният отново му залепи лейкопласта и затръска окървавената си ръка.
Червенокосия му подаде кърпа и каза:
— Тя нали ни предупреди, че едва ли е спец, по-скоро е идеен. Такъв човек не се дава лесно. Какво си играеш на гестапо? Щом са ни казали в Мухановка, значи в Мухановка. Много се натягаш.
Яйчения нави кърпата на масур и превърза ранения си пръст.
— Бездруго има да седим тук до среднощ — ядно рече той. — Няма да го мъкнем през двора посред бял ден я. Времето не е безкрайна субстанция, трябва да го пестим. Все ще свършим някаква работа. Както и да е, боцкал съм какви ли не. Идейни също. Глава не боли от опит. Нали така, другарю?
С тия думи той вече се обърна към Собкор — наведе се досами лицето на пленника, намигна му, но очите му бяха бесни. Явно беше ядосан заради пръста.
Собкор не можеше да говори, затова също му намигна. Само една мисъл го занимаваше сега — че е дошъл часът на изпитанието. Изобщо не го беше страх. Дори се радваше, защото знаеше, че ще издържи.
Червенокосия каза:
— Много ти е изтрябвало. В Мухановка ще му инжектираме дозата и тогава ще започне да ни пее. Всичко ще си признае: и колко, и кой, и къде.
Третият пък, когото Собкор беше кръстил Чипоносия, си мълчеше и стоеше с ръце в джобовете. Думите на Червенокосия развълнуваха пленника. Ами ако наистина го надрусат с наркотици? Да не вземе да издрънка нещо, което никой и никога не бива да научи.
— Да, изтрябвало ми е — отсече Яйчения. — Аз сега тая хаплива змия и без химия ще я науча, по афгански.
Той се наведе, хвана с една ръка колана, с който бяха вързани глезените на Собкор и дръпна с намерението да изтегли пленника до средата на тавана.
Дръпването беше толкова силно, че старият, тук-там протрит каиш се скъса. Яйчения едва се задържа на краката си, докато Собкор бързо застана на колене, после клекна, измъкна се от ръцете на Чипоносия и без да губи време да се изправя, се стрелна към прозореца. Изби с глава прогнилата рамка, претърколи се на кълбо по топлия, блеснал покрив и полетя надолу към тъмната сянка.
Падна върху асфалта по гръб. Болка и звуци нямаше, но зрението и обонянието не го напуснаха веднага. Той трескаво вдъхна миризмите на двора: влага, бензин и карбид. В синия правоъгълник на свитото между блоковете небе грееше слънце.
Внезапно, много ясно и отчетливо, той се видя млад преди четвърт век. До него стоеше жена му. Тъкмо бяха пристигнали на Острова на свободата, това беше първата им командировка в чужбина, бяха излезли на балкона и гледаха океана и огрятата от слънце Хавана „По седемстотин сертификата ще харчим, за да живеем, а по петстотин и петдесет ще спестяваме, нали, Ваня? Като ги съберем, ще си купим един двустаен на «Ленински» или на «Академическая»“ — чуруликаше щастливо Люба. Собкор я слушаше и се усмихваше, а наоколо имаше толкова светлина, колкото по северните ширини няма никога.
Изведнъж слънцето започна стремително да гасне, небето потъмня, а облаците заприличаха на черни дупки. Това е краят на света — със задоволство си помисли Иван Илич. Така ви се пада, гадове. Сега ще отговаряте за всичко.
Пое си въздух, спря насред въздишката, изпъна се и умря.
Глава четвърта
Амур и Псишея
— мрънкаше си под носа един чорлав господин в омазнен сюртук, и правейки отчаяни гримаси, размахваше юмрук.