Поет, с уважение си помисли Митя. Чул е зова на музата. Но за всеки случай се поотдалечи — да не би в лиричния си унес онзи да го цапардоса, я какви са му ръчищата, като стръки, пък и жрецът на Аполон лъхаше неприятно на вкиснало и пот.
Сред насъбралите се този късен сутрешен час в покоите на светлейшия княз Зуров само стихотворецът беше раздърпан и ненапудрен, всички останали бяха дошли с официални дрехи и благоухаеха на цветни аромати и немска тоалетна вода.
Отново както и вчера трябваше да чакат, но поученият от опита Митя вече разбираше, че придворният живот е най-вече чакане. Е, днес се отегчаваха не само Карпови, но и всички, дошли да засвидетелстват почит на един велик човек. Дами почти липсваха, имаше предимно господа, включително много важни, други с генералски мундири, а по камзолите на някои блестяха такива диамантени копчета, че с всяко от тях човек можеше да си купи по две села като Утешителное. Стояха мирно, никой не говореше високо и изобщо, както забеляза Митя, тук се държаха много по-чинно, отколкото вчера пред височайшата особа. И сам си обясни странния феномен: там на четвъртъчното събиране при императрицата просто е чест да си поканен, и толкова, а тук се решават човешки съдби. Ето къде е истинското вместилище на властта, в тези беломраморни стаи, съседни на вътрешните покои на царицата.
Бяха поне петдесетина човека, не по-малко, и всички непрекъснато поглеждаха към високата златно-бяла врата, откъдето най-вероятно трябваше да се появи Платон Александрович. Всеки ден в десет сутринта светлейшият си правеше фризурата и през това време приемаше молители и значителни персони, пристигнали в Петербург или напротив, заминаващи. Всеки посланик и от най-първите европейски държави знаеше, че преди да се яви пред императрицата, трябва да засвидетелства почит пред Фаворита, в противен случай не можеше да очаква милостив прием. Та и днес заедно с останалите чакаше и някакъв източен велможа с брокатен тюрбан и червеникава брада. Пръстите му бяха достойно преплетени на корема, клепачите спуснати и изпод тях току проблеснеше по някоя искрица — наблюдаваше, оглеждаше. Интересно какъв ли е — персиец или може би бухарец? Ето с кого е интересно да си поприказва човек, да го поразпита за това-онова, вместо да си губи времето.
Митя и татко му дойдоха отрано, малко след девет, а сега вече минаваше единайсет. Князът нещо се бавеше, но посетителите, дори най-големите велможи, не роптаеха. Само един пълен генерал с черна превръзка на окото непрекъснато нареждаше, че кафето щяло да изстине. До Карпови от крак на крак престъпяше бъбриво старче със звезда и точно то им прошепна, че въпросният заслужил воин, героят от Измаил, се е научил от турците да прави чудесно кафе. Веднъж Платон Александрович опитал прочутата напитка и благоволил да я похвали, та оттогава Михаил Иларионович (така се казваше героят) смяташе за свое задължение всяка сутрин да идва при светлейшия и лично да му прави кафе. Бива си го, със завист рече старчето. Така като нищо ще стане генерал аншеф заради едното кафе.
Това ли бил чудесният придворен живот, за който мечтае татко, въздъхна Митя. Вчера и днес можеше да прочете толкова книги и да премисли толкова интересни неща…
— Стой мирен — прошепна Алексей Воинович. Наведе се, поправи перчема на сина си и тихо, да не го чуе съседът му, рече: — Спокойно, mon ange, още малко търпение. Всички те са молители, а ние сме поканени. Разликата е доста голяма.
Ръцете на татко трепереха повече от вчера. Да не е шега работа да те повика Зуров! Императрицата им подари сто червонеца21 и заповяда утре привечер да дойдат в Диамантената стая да играят шах, но го каза някак лениво, с прозявка, а преди да последва нейно величество към спалнята, светлейшият нареди кратко и категорично: „Утре, докато ме навиват, да дойдете при мен. И двамата.“
Татко не спа цяла нощ, обикаля хотелската стая. Ту се плашеше от ревността на Фаворита, ту се уповаваше на невиждана милост, ту пламенно се кръстеше пред иконата, която си беше взел. На Митя също му беше интересно за какво ли са дотрябвали на княза. Дали иска да се научи на шах, че да побеждава царицата? Какво по-лесно от това?
Най-после! Дръжката на бленуваната врата щракна и шумоленето на гласовете веднага стихна. Всички се приготвиха и взеха да се усмихват умилно.
Но в залата влезе не светлейшият, а един много висок офицер преображенец22 с навъсено и изпито лице. Без да погледне събралите се, измарширува до позлатената масичка, където беше сервиран поднос за една персона, наля си от гарафата пълна чаша вино и започна да го пие. Адамовата му ябълка играеше и в тишината се чуваше как виното с бълбукане се излива в гърлото му.
21
Червонец (рус.) — златна монета с номинал 5 или 10 рубли (полуимпериали и империали). — Б.пр.