Старчето прошепна:
— Капитан-поручик Андрюша Пикин, адютантът на княза. Луда глава, мястото му е в кауша. Но всичко му се разминава на тоя разбойник.
Капитан-поручикът изпи чашата, изпухтя с наслада и се усмихна. Подръпна юнашкия си мустак, облиза червените си устни и звънейки с шпорите, се насочи към наредените край стената столове, където никой още не бе дръзнал да седне. Но той се тръшна най-спокойно, преметна крак върху крак и на това отгоре запали лула.
Вратата отново скръцна, отново стана тихо, но и този път не беше князът, а много изискан господин, който в лицето страхотно приличаше на чигата, която Митя и татко му си хапнаха снощи след викторията в Малкия Ермитаж — същото вирнато остро носле и широка стисната уста. Новодошлият дори въртеше задника си досущ като рибешка опашка.
— Метастазио, Еремей Умбертович — съобщи полезното старче. — Секретар на светлейшия. Ще ида да му се поклоня. Сега ще дойде и той…
И съседът на Карпови се втурна към секретаря, но къде ти на неговите години ще си пробие път през останалите молители. Господин Метастазио бе наобиколен от всички страни, подаваха му някакви книжа, опитваха се да му пошушнат нещо. Той обаче не стоеше на едно място — с лека пърхаща походка вървеше през залата и цялата тълпа с блъскане се движеше след него.
— Италианец ли е? — попита Митя старчето, което се беше върнало с празни ръце.
— Мошеник е — ядно отвърна то и разтърка ударения си лакът. — В Милано са го връзвали на позорния стълб заради шарлатанство. Доскоро учеше госпожиците на разни танци за по рубла на час, а сега е кавалер и действителен статски съветник23 — старчето плю. — Царят дава, пъдарят не дава. Това са хората, дето всъщност управляват империята. Човек не може да свърши никаква работа без тоя плужек.
Рече го и сам се уплаши, чак затисна устата си и взе да се озърта.
Мошеник или не, но италианецът беше интересен за гледане. Толкова беше пъргав: размени по един поклон с велможите, успя да изслуша няколко молители наведнъж и да целуне ръка на една дама.
Изведнъж се спря и каза — чисто, почти без акцент.
— Вие, генерале, сте първи. Вие, графе, втори. После сте вие, госпожо, а нататък ще ви кажа кой…
Не довърши, климна глава като куче, заслушан в нещо, което само той чува, и изведнъж стрелна ръце нагоре като капелмайстор пред оркестър.
— Негова светлост Платон Александрович Зуров!
През вратата се чуха ясни, бавно приближаващи стъпки.
Сияйните врати скръцнаха за трети път и застаналите най-отпред се прегънаха в нисък поклон, така че сега над гърбовете и белите темета Митя вече виждаше всичко много добре.
Олеле!
В средата на залата, смешно подскачайки, дотича една маймунка с къса поличка и дантелени гащички. Видя приведените глави и започна да пляска с ръце и да се зъби с жълтата си усмивка.
Чак сетне на вратата се появи самият Платон Александрович и се запревива от смях.
— По… похвално е, че се прекланяте през тази дама!
Чак се просълзи от смях. Преображенецът Пикин скочи от стола и се закикоти по-силно дори от княза, а Метастазио се ограничи с весела усмивка.
— Добре. В хубаво настроение е — зарадва се старчето.
И приемът започна.
Светлейшият влезе при посетителите, облечен с китайски халат, и най-напред закуси: хапна маслинки, пълнени със славееви езичета, зобна си шемаханско грозде. После си чопли зъбите. Като свърши с тях, се залови с носа, без изобщо да се притеснява от хорското множество. Тази сутрин кожата на Платон Александрович вече не искреше от злато, но между другото цветът на лицето на негова светлост бе свеж, а бузите — румени. Той слушаше повечето молители с отегчение или може би изобщо не ги слушаше — мислите на галеника на фортуната витаеха някъде далеч. От време на време по волята на коафьора направо обръщаше гръб на ниско покланящия му се човек. Митя не чуваше за какво го молят, пък и всеки гледаше да изложи проблема си колкото може по-тихо, сведен едва ли не досами ухото на княза.
На някои той не отговаряше и тогава те трябваше да се оттеглят, а тези, които не разбираха, господин Метастазио ги хващаше с два пръста за лакътя или за пеша и ги издърпваше назад: сиреч, хайде, хайде, вървете си. Митя забеляза, че на няколко пъти италианецът пошепна нещо на патрона за поредния молител и Зуров изслуша тези хора по-внимателно, като пророни по две-три думи, които секретарят незабавно си записа в малък бележник.
Татко му предприе тактическа маневра. Хвана Митя за ръкава и леко-леко се отмести наляво. Правеше си следната сметка: когато на светлейшия свършеха да му навиват дясната страна на главата, той щеше да се обърне с другия профил и веднага да забележи баща и син Карпови.
23
В Русия до 1917 г. — граждански чин 4-ти клас, предоставящ потомствено дворянство. Лица, които са го притежавали, са заемали високи длъжности (директор на департамент, губернатор). — Б.пр.